Историяпроф. дин Милко Стоянов Палангурски / 22 септември 2022

Възкръсването на България

България получава своето окончателно признание, без да използва военни средства. Всички останали балкански държави постигат своята независимост след военни операции.

С решенията на Берлинския конгрес (13 юни – 13 юли 1878 г.) страната е поставена във васални отношения спрямо султанската власт. Те позволяват на Турция и Великите сили да се намесват в икономическите и суверенните права на княжеството. Ниските митнически бариери позволяват в България безпрепятствено да нахлуват чуждестранни стоки и капитал, които разоряват традиционните български занаяти и нe позволяват на индустрията да поеме дъх.

Васалитетът заплашва и Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Въпреки че остатъците от държавноправната структура на Източна Румелия са ликвидирани, българският владетел продължава да получава на всеки 5 години султански берат за управител, за да му се напомни, че неговият статут на юг от Балкана е на временен управител, придобил правото на персонална уния. Никой не забравя и плащането на румелийския данък, както и плащанията и задълженията по железопътния транспорт в страната, който продължава да е чужда собственост. Всичко това отваря опцията при политическа дестабилизация на района да се направи опит за възстановяване на статуквото отпреди 1885 г.

Нагнетяването на обстановката засилва копнежа на българите за пълна независимост. Тази идея се формира в края на XIX в., по време на Съединението (1885-1886) и „българската криза“ (1887) се използва като опит за натиск върху Великите сили при различни ситуации. По-късно, през 1897, 1903 и 1907 г., в дипломатическите среди се водят разговори, но до резултат не се стига...

ДЕМОКРАТИТЕ НА ВЛАСТ
Управляващите в периода 1903-1908 г. стамболовисти укрепват страната и армията и я оставят в състояние за активни действия на дипломатическата арена. На 16 януари 1908 г. е съставено правителство на Демократическата партия начело с Александър Малинов, което определя като своя първостепенна задача постигането на независимостта.
От министрите човекът с национална известност и историческо минало е двукратният стамболов министър Иван Салабашев, който има административен опит и в Румелия. Математикът от Пражката политехника винаги е в обществените дела, било то като търговец, фи нансист или народен представител.

Първата роля е запазена за министър-председателя Александър Малинов, който заема мястото на покойния Петко Каравелов. Вторият министър-председател, роден в Бесарабия, е правист от Киевския университет (известен като държавен обвинител срещу министрите от кабинета на Т. Иванчов – В. Радославов), с кратък депутатски мандат през 1901 г. Така започва кариерата на един убеден демократ, привърженик на конституционното устройство, и на единствения българин, който има в биографията си пет указа за назначаване като министър-председател. Двама генерали поемат две важни министерства - външното от ген. Ст. Паприков, а военното от героя от Съединението и Сръбско-българската война ген. Д. Николаев, за да се подчертае приемствеността в политиката на партията със Съединението. Трима млади - Т. Кръстев, Н. Мушанов и М. Такев, поемат съдебното, просветното и вътрешното ведомство.

Национализмът в редиците на демократите е несъмнен. Първоначално – умерен, но от началото на новия век все по-краен, на моменти дори ксенофобски. Но тази позиция, както и несъмнената им дейност против клаузите на Берлинския договор, ги прави удобни за нанасяне на поредния удар срещу трактата за реализирането на бленуваната мечта – пълен национален суверенитет.

КРИЗАТА

През лятото на същата година постепенно назряват условия за реализация на тази цел. На 11 юли 1908 г. в Турция е извършен т.нар. младотурски преврат. Младотурците извършват редица действия в посока демократизиране на империята, но същевременно се засилва националистическата пропаганда и репресивността към малцинствата. В София разбират, че идеята за постигане на автономия за Македония се отдалечава, и правителството преминава към решителни действия.

На 30 август 1908 г. българският дипломатически агент в Цариград Иван Стефанов Гешов е пренебрегнат от протокола на Високата порта и не е поканен на прием при великия везир. На 1 септември Иван Гешов е отзован. Турският представител в София също се прибира в столицата на империята. Ескалацията на напрежението нараства.

На 5 срещу 6 септември избухва стачка по железопътната линия Белово–Свиленград, която е собственост на Турция, но е предадена за експлоатация на т.нар. Компания за източните железници. Правителството използва стачката и с мотив възстановяване на движението между Източна и Западна Европа, а всъщност за да ликвидира тази чужда собственост върху българската територия, на 9 септември окупира линията. Под контрол е поставена и железопътната линия Т. Сеймен–Ямбол, предоставена за управление на същата компания през 1899 г.

Българското правителство предприема сондажи за признаване на независимостта на страната, без да се стига до едностранно нарушаване на Берлинския договор. Княз Фердинанд I отива във Виена, която обмисля да анексира Босна и Херцеговина, получени от Берлинския договор като територии под окупационно управление. Франция, заплетена в мароканската криза, също поглежда към България, тя има интерес от конфликт, който да отклони вниманието от нейните проблеми. Руската империя също не е безразлична към събитията на Балканския полуостров. Всяка промяна тук без участието на империята се разглежда в Петербург като посегателство върху руските интереси. Русия не е противник на независимостта, но иска да обвърже българските действия с анексията на Босна и Херцеговина и с постигане на преимущества в областта на Проливите...

Докато княз Фердинанд I се колебае и продължава своя престой във Виена, кабинетът решава да действа, като обяви независимостта на 20 септември. Князът е принуден да се върне по най-бързия начин. На 22 септември 1908 г. в старата столица Търново князът и правителството по тържествен начин обявяват българската независимост от турския султан. Страната става „царство“, а княз Фердинанд I приема титлата „цар на българите“.

ЗАЩИТАТА

Вестта за българската независимост не е приета радушно в европейските столици, тъй като съвпада с окончателната анексия на управляваните от 1878 г. от Виена Босна и Херцеговина. Макар да обвиняват България, че е провокирала кризата, всички дипломати знаят, че Австро-Унгария предварително е уведомила другите сили, че ще извърши анексията, а България се промъква във времевия континуум между нотификацията от австрийска страна и последвалото публично анексиране.

Приключва и автономният статут на остров Крит, след като местният парламент, избран под европейски контрол, обявява присъединяването си към Гърция. От балканските държави най-засегнати се чувстват Сърбия и Черна гора, тъй като не извличат полза от кризата, а мечтата им да си осигурят излаз на Адриатическо море не се случва.

Високата порта показва агресивни намерения, защото нито една от Великите сили не застава зад търновския акт. Българското правителство обаче заема твърда позиция, тъй като разбира, че ако покаже неотстъпчивост, има възможност силите да потърсят вариант за излизане от кризата. Министър-председателят Ал. Малинов заявява, че при необходимост ще водим война до „последна капка кръв“. Нещо повече – правителството пристъпва към мобилизация на Тунджанската дивизия. Частичното събиране на въоръжени запасняци разтревожва Великите сили, които нямат намерение да воюват в този момент поради неподготвеността си за ново преразпределение на сферите на влияние.

ТЕЖКИ ПРЕГОВОРИ

На 14 октомври 1908 г. Англия, Франция и Русия, подкрепени от Германия и Италия, връчват колективна нота на българското правителство, в която се настоява да демобилизира армията си и да се пристъпи към преки преговори с Цариград. Българското правителство се съгласява и за турската столица заминава министър Андрей Ляпчев. Всъщност до този момент събитията се развиват много сходно с тези от времето на Съединението 1885/1886 г. и в София са наясно, че кризите на полуострова имат дълготраен характер и ще са нужни няколко месеца, за да се постигне разрешение. Затова не форсират събитията, разчитайки, че и сега ще се намери сполучлив изход.

Турция е посъветвана да започне преговори, но нейните първоначални позиции надхвърлят разумното, като се простират от огромни компенсационни суми - 640 милиона франка, до териториални отстъпки от страна на България, включващи цяла Източна Румелия или поне Бургас. Повечето от десетте искания на Високата порта са отхвърлени, като българското правителство се съгласява да заплати компенсация за източните железници и източнорумелийския данък на стойност от 57 500 000 франка. В хода на преговорите българската позиция стига до тавана на своите отстъпки – 82 милиона франка срещу незабавно признаване на независимостта. Турция сваля далеч под първоначалните си нива и се спира на сумата 125 милиона франка. От този момент и двете страни отказват промяна в своите позиции, но стъпили на базата на преговорите, и двете очакват да се намери изход.

Изправени пред опасността да получат още един сериозен удар върху своя престиж на Балканите, руските дипломати се включват в дипломатическата игра и поемат инициативата да изведат преговорите от мъртвата точка. Русия предлага да поеме разликата в предложените суми за сметка на турските задължения към Русия, които са несъбираема контрибуция от войната през 1877-1878 г. Петербург отписва дълг, който и без това е несъбираем, и очаква да получи реални пари от България.

Но напразно - София ги няма, което кара правителството в Петербург да отпусне средствата под формата на заем при ниска лихва. Това е единственият заем с висока пряка възвръщаемост след 1888 г., тъй като прави страната собственик на 309 км жп линии и освобождава фиска от задълженията по румелийския дълг, които всяка година натоварват бюджета. А в исторически план, след избухването на световната война, негово изплащане е прекратено, а след болшевишката революция и е анулиран, тъй като последните не признават нито дълговете, нито задълженията на империята.

НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ

В средата на април 1909 г. българското и турското правителство подписват окончателния протокол, с който уреждат всички спорни моменти. България получава нужните ноти от Великите сили, с които се признава българската независимост. Големите енциклопедии неслучайно поставят 1909 г. като начало на модерната и независима България. Изчезва и последната автономия, която произлиза от Отоманската империя. Така решенията, които ограничават икономическия и политическия суверенитет на страната, отиват в историята. От договора остават само клаузите, които определят територията на страната, която вече равноправно може да води своята политика.

Следват стъпки за уеднаквяване на новия статус на родната дипломация. Всички агентства
прерастват в легации, с което българските дипломатически представители се изравняват по ранг със своите колеги. Фердинанд I прави ред визити, своеобразен „тур на овации”, за да се представи като законен български цар след 513 години. Ръкоплясканията са повече протоколни, но всички трябва да признаят, че пророкуванията, направени, когато той идва в София, че скоро ще бъде изгонен, не се сбъдват и онези, които години му отказват каквото и да е внимание, сега трябва да го посрещат като коронован и напълно независим владетел.

България прави още една стъпка – промяна в основния закон на страната, която окончателно узаконява новия юридически статус на държавата.

Обявяването на независимостта е акт с непреходно значение. Тридесет години след възобновяването на българската държавност младото княжество успява да се еманципира окончателно в европейската общност, да се изравни с останалите държави в икономически, юридически и политически смисъл. България получава своето окончателно признание, без да използва военни средства, което значително облекчава националното й развитие, тъй като всички останали балкански държави постигат своята независимост след военни операции. След този момент българската държава вече може да се заеме с централния въпрос на своята политика – националното обединение.

статията е публикувана в Списание 8, брой 10/2020 г.