снимка: iStock
Идеята, че хората могат да призовават дъжд по тяхно желание, е исторически вкоренена в митове, легенди и суеверия у всички народи. А съвременните техники за засяване на облаци вече са факт и на практика показват своята мощ. Но в продължение на векове усилията за викане на дъжд са били ограничени до шамански ритуали, молитви към боговете на времето, танци и жертвоприношения. Едва в края на 19 век усилията за промяна на времето започват да стават по-убедителни.
В своята труд от 1841 г. „Философията на бурите“ американският метеоролог Джеймс Полард Еспи предлага запалване на големи горски пожари, за да се създаде достатъчно топлина за конвекционни течения. Тези издигащи се въздушни течения носят влагата нагоре, където тя ще се охлади на по-високи височини и в крайна сметка ще падне като дъжд. Еспи десетилетия наред безуспешно лобира в Конгреса за разрешение да запали пожари по протежение на 600-километров участък от Големите езера до Мексиканския залив.
Едуард Пауърс, бивш генерал от Гражданската война, предлага по-малко разрушителен подход за предизвикване на дъжд. През 1871 г. той публикува War and the Weather. Наблюденията му сочат, че обилни валежи често падат след битки с интензивен артилерийски огън – това е и мнението на много учени от неговото време. Десетилетие по-рано JC Lewis пише отворено писмо, публикувано по-късно в The American Journal of Science and Arts. Размишленията му са относно проливните дъждове, последвали битката при Бул Рън: „Изстрелването на тежка артилерия в съседни точки предизвиква такова сътресение, че парата се събира и пада като цяло в необичайни количества същия или на следващия ден.“
Нито Пауърс, нито Луис са първите, които свързват силните звуци с валежите. Още през втори век гръцкият есеист Плутарх отбелязва: „Извънредни дъждове почти обикновено падат след големи битки; независимо дали някаква божествена сила измива и почиства замърсената земя с вода отгоре или защото влажни и силни изпарения от кръвта и покварата, сгъстяват въздуха.“ Дори Наполеон Бонапарт, чието поражение при Ватерло е силно повлияно от лошото време, е вярвал, че има връзка между проливния дъжд и гръмотевичните взривове на военно оръжие.
Според Пауърс по-голямата част от валежите над Северна Америка произлизат от изпарението на Тихия океан. Тези наситени с влага водни пари се движат отгоре като невидими въздушни реки, освобождавайки част от влагата си като валежи по пътя.
Пауърс твърди, че ако с изкуствени средства се стигне до огромни резервоари от атмосферна влага, може да се предизвикат валежи. Като се позовава на работата на океанографа Матю Фонтейн Мори, той обяснява, че две големи атмосферни течения – топлото, натоварено с влага екваториално течение и студеното полярно течение – протичат високо горе в почти противоположни посоки. Когато тези противоположни въздушни маси си взаимодействат, влагата в топлото течение се кондензира и пада като дъжд.
Хипотезата му е, че стрелбата с голям брой оръдия може да създаде разтърсващи сили, достатъчно мощни, за да предизвикат смесването на тези потоци. В подкрепа на твърдението си той документира многобройни исторически битки, при които се наблюдават валежи малко след края на боевете. Той смята, че светкавиците, гръмотевиците и дъждът могат да бъдат предизвикани от човека, без задължително те са предшествани от кръвопролития и кланета. И призовава Конгреса на САЩ да финансира изследване по темата.
Подкрепят го учените от метеорологичната служба на американската армия. Техният представител Чарлз Фаруел предложил амбициозен план: изстрелване на 300 оръдия, подредени в кръг с ширина една миля, за предизвикване на валежи. Конгресът обаче не проявил интерес към идеята.
Минали двадесет години, преди Фаруел да успее да осигури 9000 долара от Конгреса за експерименти за правене на дъжд.
