Николай Шиков и именникът на рода Дуло

Историята увековечава владетелите. Съвремието пази печата на родолюбците. Един от тях е Николай Георгиев Петров, по род Шиков. Целия си живот той посвещава на една върховна цел – изследването на българския род. Плод на този стремеж е Селищна монография на село Симеоново: минало, повест, предания, тайнственост, действителност и бъдеще. Авторът пише не за да се утвърди като мастит автор, а за да покаже истината, каквато той я вижда.

Най-новият научен труд на Николай Шиков е за недоразуменията и неточностите в „Именника на българските ханове“. Той е следствие на над 40-годишен труд, четене, логично мислене и математически изчисления. Време, през което издирва и сравнява „Именника“ с други исторически източници и археологически находки, за да потвърди или опровергае определени хипотези. Сега той заявява: „Аз мога смело да кажа, че всички проблеми с неговото датиране, както и част от проблема с непреведените думи в „Именника“, са вече решени“.

Спомен за забравени архаични думи

Авторските приноси на Шиков посочва акад. д-р Росен Милев, член на Нюйоркската академия на науките: „Първият извод на изследователя е, че това е Именник на българските владетели от хунския род Доуло (Дуло), като тяхната титла съгласно „Именника“ е – „кнзь“, „кънезъ“, „кнъзъ“, на съвременен български език „кнез“ или „княз“. На колоната на Омуртаг е записана на гръцки „канас“.

Второто важно научно постижение на този труд е създаването на точна хронологична таблица. В нея имената на периодите и имената на владетелите са точно пресъздадени, както в „Именника“. А годините отговарят точно на годините, посочени в него. За разлика от учените, работили преди него по този изследователски проблем, Николай Шиков не си e позволил никакви наукообразни отклонения при разбора на текста.

Третият основен принос на труда е, че дава нов прочит на особени думи в „Именника“: ирник – изгрев; безмер – безмерен; твирем – три, тримата; гостоун (гостун) – гост, наместник; коурт (курт) – вълк; шегор – вол/крава – стара хунска дума; сомор – самур, съсел, мишка; тох (ал) – петел (токачка, квачка) и други.

Люлка на европейската култура

Според Шиков „Именникът е бил написан на архаичен (стар) хуно-български език и посочва множество думи, съхранени през вековете. Докато изследователи от близо и далече търсят първоизточниците за написаното в други страни, то авторът ги открива сред наследниците на траките.

В свое становище за студията на Шиков проф. д-р Владко Иванов, университетски преподавател, пише: „В моята трилогия „Българите“ категорично подкрепям тезата на Николай Шиков, че българите не са монголци, тюрко-татари, угро-фини, „буламач“, а са автохтонно население на Евразия, лидерски народ, създал най-много държави, съюзи и културни ориентири за европейците“.

Професорът обръща внимание на факта, че алтернативният и точен прочит позволява на Шиков да представи в табличен вид съпоставка между съвременния григориански календар и старобългарския цикличен календар, от която се разбира, че „той е и слънчев, основан на хилядолетни наблюдения“. „Представената от него точна хронологична таблица, сравнена с хронологичните таблици на други учени, работили по летописа, показва тяхната „несъстоятелност“, която те сами признават.“

Някои от известните исторически дати служат като ключови ориентири: смъртта на Атила, раждането на Ернак, кръщението на Кубрат в Константинопол, колоната на кнез Омуртаг (814 – 831); стъпването на престола на кнез Телец (760 – 763) и много други. Те „заковават“ написаното в „Именника“ към старобългарския календар. „В тази таблица родословното дърво на кнез Исперих (хан Аспарух) и старобългарският календар са свързани в едно и съвпадат точно с годините в „Именника“, подчертава проф. д-р Владко Иванов.

Студията на Николай Шиков скоро ще излезе от печат. В момента части от нея са публикувани в Blog.bg – nshikov.

Работата на Николай Шиков по така наречения „Именник на българските ханове“ е уникален исторически труд, с нов и точен прочит на този единствен, автохтонен български исторически извор. Авторът посочва, че той е написан символично по времето на кнез Токту (765 – 767), за да докаже правото си да седне на престола.