Кристиан Таков живя твърде малко, едва 51 г., но остави дълбока диря в полето на осъзнатостта и човеколюбието със сърцатата си гражданска позиция. Той бе юрист, университетски преподавател, доцент по гражданско, семейно и търговско право в Юридическия факултет на Софийския университет и в Юридическия факултет на Великотърновския университет. Остави ни и блога си с будните си текстове по юриспруденция и по злободневни въпроси на битието ни. Нека да надникнем в него и да си припомним за колко много българи думата „барикада“ е означавала отдаденост на правдата, мисъл за ближния и борба за бъдещето на българския дух.
Пълният текст на речта на Таков от 5 юли 2014 г., произнесена , може да видите тук.
Скъпи колеги,
През 50-те години на ХХ век се твърдеше, че правото ще отмира – защото в новото социалистическо общество от него няма да има нужда. Сега имам чувството, че правото пак ще отмира – само дето не са го обявили официално.
Завършвате в странно време. Време, в което аргументацията е без значение, защото е надделяна от надвикване. Време, в което словото не се ползва за казване, а за лъжа. Време, в което закони се приемат заради тясногрупови интереси и това не се дори и крие. Време, в което депутати внасят законопроекти и предлагат на заинтересуваните да ги оттеглят срещу шестцифрени суми. Време, в което председателката на Варненския окръжен съд е избрала банка, която да обслужва съда, а банката е избрала председателка, която да обслужва нея – като в знак на дружба ѝ е дала кредит със странно ниска лихва и 8-годишен гратисен период.
Институциите – а правото в голяма своя част живее чрез институциите – са в трагично и небивало състояние. Такъв упадък, такава парализа и най-страшното – такова неуважение към институциите – не е имало нито в Царство България, нито в Народна република България, нито в Република България.
[...] прокуратурата е дотолкова грубо употребена за лични стремления и приятелски услуги, та никой вече не я приема на сериозно и не се бои от нея. Аз поне – не.
Съдът ни започва да се характеризира с одиозни имена [...]. Едната извършва регистърни услуги всякакви; другият има социално слаба дъщеря, която получава оземляване с имот тъкмо до морския бряг, третият върлуваше дълго като екзекутор на неколцина клиенти из СГС, последният илюстрира, че в съдебните екшъни няма „good guys“. Проблемът не е дори толкова в такива съдии – нищо, че списъкът с имената им може да бъде плашещо дълго продължаван – а по-скоро във Висшия съдебен съвет, който не вижда проблем в описаното.
Това Народно събрание като небивало безличие, слабост, безпринципност и опазеност с метални заграждения ще остане в историята още и с председателя си Михаил Миков с незабравимата му реплика "Не ми пука“. И с провеждането ѝ на дело, когато показа, че не му пука не само от неколцина възмутени студенти, но и от волята на 470 000 български граждани.
Този Министерски съвет достигна чрез мнозина свои министри до нравствени измерения без аналог в историята на България.
За Конституционния съд няма да говоря, защото вече написах.
Банковата ни система – едно от малкото ако не свестни, то поне стабилни неща – се заклати от странна компания, обединена от незнаен общ интерес.[...]
Медиите в България дотолкова са злоупотребили със себе си, че са загубили влиянието си – което макар и малка и тъжна, е все някаква утеха.
Университетите у нас произвеждат дипломи на килограм, някои ги продават вече може би и дистанционно – но това дали има значение, след като се оказа, че за да се успее на 33 години, дипломата не е най-важното нещо.
Можем да продължим с политическите партии, средното образование, болниците, футболните отбори, детските градини и общото събрание на етажната собственост. Можем. Можем с тежка въздишка да обобщим "Всичките са маскари“ и да си сипем третата ракия.
Не сте ли се обаче замисляли за едни думи, написани от Алеко Константинов – „Брееей! Хитро момче излезе, да е живо на баща си, всинца ни измами! Ашколсун! Браво!“ Сигурни ли сте, дали всъщност презирате описаните досега герои или всъщност им се възхищавате?
Ще продължа с едни думи, станали вече популярни – „Атина е такава, защото атиняните сме такива“.
И ще завърша с една притча. Един град имал много лош управник; всички били пропищели от него. Епископът на града денем и нощем се молел и жалвал на Господа – "Защо ни, Господи, наказа с точно такъв управник?“. Накрая на Господ му омръзнало, та му се явил и му казал "Избрах ви този, защото по-лош не можах да намеря.“
Sapienti sat.
И тъй като възрастта ми го предполага, а възможността да говоря пред вас ме изкушава, ще си позволя да ви досадя с няколко препоръки.
1. Не чакайте системата да се оправи и да ви решава проблемите. Пробвайте се вие.
2. Търсете себеподобни и се обединявайте – не в партии, а по симпатии и активна подкрепа.
Защото много е страшна самотата на борещия се за правдини, лишен от подкрепата на тези, за чието благо се жертва. Не го оставяйте.
Забелязали ли сте, че начело на обществени структури често застават не кадърните, а амбициозните. Талантът не иска да управлява и по-скоро се гнуси да го прави, а наглостта копнее. Затова –
3. Не пускайте наглите да ръководят. Не поощрявайте безочието чрез пасивността си. А ако вече сте пуснали някого – поне го контролирайте. Не се гнусете да участвате в управлението. То е ваш дълг и необходима тегоба.
4. Не се вторачвайте в лошите примери, като недосъзирате светлите.
Както най-добрите са 5% от хората във всяка една група, така и най-злите са пак 5%. Светът обаче се прави от останалите 90%. Не ги презирайте. Работете с тях и за тях. Най-добрите ще се справят или – което е по-вероятно – ще загинат (знаем, че открай време най-свестните са ги посвещавали на боговете, защото този лош свят не е бил достоен за тях). Най-лошите 5% ще останат непоправими и смъртта ще ги завари, преди да се покаят. Не ги оставяйте да задават тона.
5. Правете, което трябва, да става, каквото ще. Може и да е банално, но е вярно. За да го осоля малко, да ви споделя, какво казваше Съдия Румен Янков – „Като не знаеш какво да направиш, приложи закона“.
6. Не чакайте бързи плодове от усилията си. Често от стремежа ви ще излезе нещо много по-различно от очакваното. Радвайте му се. Не бъдете в плен на предварителните си представи.
Не искайте всичко и веднага. Няма да стане. Но малките стъпки са мислими и реални. Те ни водят напред. Раят обаче не е зад ъгъла. Ние вероятно няма да стигнем до него. Не бъдете егоисти – оставете и за бъдните поколения да свършат нещо. Но им проправете малко път напред.
„Отчаянието е любимото дете на гордостта“ – като искате всичко веднага, си въобразявате, че можете да изкорените злото набързо с устремните си действия. Безумна гордост е, да продължите да го вярвате и след сегашната си възраст. Усмирете се и помнете, че гордостта е грях. Смъртен грях.
Успехът не е на края на 100-те метра спринт, а на 42-ия километър на маратона.
За да завърша с нещо западно и купешко – Le droit, ce n`est pas la loi. (Правото, това не е законът).
Пазете правото. Включително и от закона.
А дано то ви огорчава сравнително рядко.
