Снимка: Ana Tablas, Unsplash
Природата сякаш е създала бебетата за прегръдки и целувки. Но всъщност нежността и ласките при допир с кърмачето се записват не само в чувствените му спомените, а и в самата му биология.
Още преди 9 години едно научно изследване преобърна представите на човечеството за важността на общуването чрез допир с новороденото. Откритието бе публикувано през 2017 в списание Development and Psychopathology. Изследването на учените проследява връзката между грижата в най-ранните дни след раждането и начина, по който се „включват“ и „изключват“ гени години по-късно. Учените наблюдавали колко често майките държат, галят и успокояват бебетата си. Те били помолени да водят дневници за честотата на допир с кърмачетата.
Когато децата достигнали 4-5-годишна възраст, изследователите анализирали техния епигенетичен профил - химичните „надписи“ върху ДНК, които влияят на генната активност, без да променят самия генетичен код. Оказало се, че при децата, които получавали по-малко физически контакт, се наблюдават различия в редица участъци от генома.
Още по-интересна е връзката със стреса. При бебетата, които преживявали повече тревога и същевременно по-малко допир, учените открили изменения в т.нар. епигенетична възраст - показател, свързан с темповете на биологично развитие.
Резултатите не сочат към един единствен „ген на любовта“. Те насочват изводите от изследването към нещо много по-дълбоко и фино: ранният допир оставя разпръснати, но устойчиви следи в биологията на детето. Така човешката близост се превръща в нещо повече от чувство. Ласките са условие, което може да участва в настройката на самия организъм.
Това изследване добавя към все по-голямата база данни информация, че най-обикновените жестове като носене на ръце, галене, успокояване - не са просто грижа, те са част от средата, която оформя човека още преди той да има спомени.
