В планините на Хиндукуш, на границата между Пакистан и Афганистан, живее един народ, който изглежда и говори много по-различно от своите съседи. Те твърдят, че живеят в този район от хиляди години, но изглеждат досущ като европейци.
Много от калашите са русокоси и синеоки, което може да се възприеме като аномалия в Пакистан. Някои от тях смятат, че са наследници на Александър Велики, но реално етническите им корени все още остават недоказани.
Освен физически, този малък народ се различава рязко от мюсюлманите наоколо и по своя светоглед – калашите са политеисти и имат напълно различен фолклор (който често е сравнявам с този на Древна Гърция). Все пак, ДНК тестове не са показали никаква връзка с гърците, но също така не са потвърдили и тезата за произхода на калашите от Източна, нито от Южна Азия.
По-стари предположения са свързвали калашите с Източна Европа (най-вече Балканския полуостров и България), Близкия Изток и Кавказ. Все пак, нова серия от тестове показва, че всъщност този народ по всяка вероятност е местен само с малки, пренебрежими примеси от чужда кръв. Окончателното заключение за произхода на калашите все още предстои, но нищо чудно да се окаже, че те идват точно оттам, където са в момента и винаги са били.
Мястото, което обитават, се нарича Калаша Деш (долината на Калаш) и това е единственият периметър, в който се срещат представители на тази култура. Езикът им е застрашен, тъй като са останали едва около пет хиляди души, които го използват. Всъщност калашкият никога не е бил особено популярен и се смята, че надали повече от няколко десетки хиляди души са го говорели в който и да е период.
Тъй като са малък народ, съседните култури неизменно са оказали влияние. Много от калашите са приели исляма. Макар и все още да практикуват традициите на калашкия живот, те са различни и сънародниците им ги наричат „шейки".
В рязък контраст с мюсюлманската култура, калашите се отнасят равно към двата пола и са толерантни към контактите между мъже и жени от различни семейства. Все пак съществува „башелини" – къща в селото, в която се изпращат жените в менстуация. Те остават та докато не възвърнат „чистотата си", след което им се извършват ритуали и могат да се завърнат при съпрузите си.
Специфично и често срещано в калашката общност е приставането и странно, то се практикува основно от омъжени жени. Жената сама пише на новия си избраник и потенциален съпруг, предлагайки ръката си. Освен това тя го информира колко е платил за нея бившият й съпруг.
Все пак, животът на калашите в Хиндукуш е беден и труден. Издържат се отглеждайки кози и обработвайки земята. Туризмът все още не се е развил и не е докоснал тези места. Само пакистанците напоследък предприемат пътешествия от големите си градове, за да се срещнат със своите светлокожи непринудени съседи от планината.
Източник: kuriositas