Моята приятелка Лена винаги е минавала за супер яка. На 20 г. тя печелеше вече повече от баща си, който беше инженер и винаги ходеше на почивка в чужбина. На 25 си купи кола. На 30 почна да си избира апартамент. Да, с ипотека, в покрайнините, но затова пък голям и собствен.
Лена не се стремеше непременно да се омъжи. Така и не срещна идеала си, а не искаше да се венчае просто за един „бирен търбух" на дивана. Най-силно от успехите на Лена беше впечатлен баща й. Нима е възможно една секретарка, дори и със свободен английски, да печели такива парища? Не секретарка, а личен асистент на големия началник в чуждестранна компания, поправяше го Лена, без да се обижда и му купуваше за вилата поредния култиватор.
Преди година чуждестранната компания осъзна, че
кризата не е просто шега
и трябва да се свиват разходите. Стана ясно, че големият началник абсолютно сам може да си направи кафето от машината, да посрещне семейството си, долетяло от Бостън и да си вземе костюмите от химическото. Уволниха Лена.
Сега тя си седи у дома и гледа «Имението Даунтън». Парите, които чуждестранната компания по закон трябваше да изплати на уволнената Лена, отдавна са изядени. Колата е продадена. Скъпият фризьорски салон, където Лена ходеше редовно последните десет години, е затворен до второ нареждане.
Не че Лена не можеше да си намери работа, но смяташе, че да харчи по 30 хилядарки за път до Вихино (село, сега включено в границите на Москва – ред. бел.), е все едно да се омъжи за „бирения търбух" на дивана. Недостойно и по принцип – пораженческо.
През последните 20 г. поколението на днешните 35-годишни описваше жизнените постижения на родителите си с израза «не се вписаха на пазара». Снизходително казваха, че останалият без работа през 90-те баща инженер не е успял да разкопае в руините на СССР великите възможности.
Закърмените с не особено тежки автокредити и евтини турски хотели ол инклузив, офисните обитатели със смътно образование и професии от сорта на „криейтър", „пиар " или „асистент за връзки с корпоративни клиенти" не са си и представяли, че някога ще повторят съдбата на „невписалото се" поколение.
Е, какво пък, времето за това дойде. Едновременно с повсеместните съкращения на разходите набира сила и нов социален тренд:
аз съм твърде добър за тази работа.
Героят на нашето време всъщност съвсем не е толкова млад опозиционер на прогресивните западни възгледи. Той е 35-годишен мениджър с висше икономическо образование и свободен английски, лежащ на повече или по-малко минималистичен диван и цъкащ „Играта на троновете" в оригинал. В активите му има диплома от неизвестен ВУЗ, години стаж по непонятна позиция в богата компания и амбициите на Доналд Тръмп. Съкратен мениджър, който вяло разглежда офертите в профилираните сайтове за работа, като пропуска тези позиции, които му се виждат като «крачка назад». Мениджърът изчаква.
Той, тъй както и неговите родители, отказва да повярва, че времето му е отминало.
Че той повече не е нужен на никого.
Търсят се пицари, гувернантки, автомонтьори. Мениджъри - не. «Сега всички се опитат да набутат свои хора където успеят -тъжно въздиша Лена. - На тези, които през 90-те трупаха пари, децата им пораснаха».
Не, скъпи „мениджъри", децата тук нямат значение. Просто този, който се е научил да печели пари през 90-те, десет години по-късно вече се е научил да брои парите. И не желае, и не иска повече да издържа армия от недееспособни търтеи, които леко могат да бъдат заменени с един мощен компютър и наистина професионален служител.
Офисният планктон измира като вид.
Бавно гасне в очакване на чудото – високо платена позиция,
на която може да не се работи.
Да ида и да стана монтьор? Аз, завършилият Н-ския университет и десет години работил в пиар отдела? Никога. По-добре да умра на дивана, отколкото да живея в автосервиза...
И в това би имало известна драматична красота, съвършенство на извивките на историческата спирала. Ако нямаше едно „но". Когато без работа остана цяло едно поколение – това на нашите родители, започнаха да се рушат хидроелектроцентралите и да падат ракети. А залезът на „криейторите" никой няма да го забележи. Освен те самите. След 20 години успешните им деца (дай Бог кризата да е свършила дотогава!) снизходително ще кажат: вие просто не се вписахте на пазара.