Блез Паскал е френски математик, физик, религиозен философ, теолог и писател. Роден е на днешния ден през 1623 година. Живял е само 39 години. Сред най-известните му съчинения, стигнали до нас, дарявайки ни с мъдростта на гениалния ум, са „Есе за коничните сечения", „Нови опити за пустотата" , За равновесието на течностите", За теглото на въздуха" , „Писма до провинциалиста", „Молитва за благото на болестите" и знаменитата „Мисли", която е публикувана след смъртта на Паскал, преиздавана многократно през столетията на различни световни езици.
• Учат ни на всичко друго, само не как да станем достойни хора. А ние винаги претендираме, че знаем по-добре от всичко останало именно това. Претендираме, че знаем единственото, на което никога не ни учат.
• Гордостта компенсира цялото наше несъвършенство. Или го крие, или, ако го открие, се хвали с проницателността си.
• Първо - или Бог съществува, или не. Второ - аз мога да вярвам, или не. Губя единствено в случай, че той наистина съществува, а аз отричам това. Така че по-добре да вярвам, защото рискът е минимален.
• Ако всички хора знаеха какво говорят един за друг, на света нямаше да има дори четирима приятели.
• Най-непоносим е за човека покоят, ненарушаван нито от страсти, нито от дела, нито от развлечения, нито от знания. Тогава той чувствува своята нищожност, изоставеност, несъвършенство, зависимост, своето безсилие и празнота.
• Има две крайности: да не слушаш разума и да слушаш само него.
• Както се развращава умът, така се похабява и чувството. Умът и чувствата се усъвършенстват в разговорите ни с другите хора. Пак в разговорите те се похабяват. Полезните разговори ги оформят, а вредните ги развалят. Затова най-важно от всичко е да умеем да подбираме събеседниците си...
• Ако искате хората да повярват във вашите добродетели, не се хвалете с тях.
• Никога не живеем в настоящето. Толкова сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото, което ни е дадено. Почти никога не мислим за сегашното; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е наша цел. Миналото и настоящето са за нас средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи.
• Величието на човека е в мисълта.
• Щастието не е нито в нас, нито извън нас. То е в съюза между нас и Бог.
• Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива. Защото то съзнава, че умира и че Вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това.
• Времето лекува скръбта и обидата, защото човек се променя: той вече не е такъв, какъвто е бил. И обиждащият, и обиденият са станали други хора.
• Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен.
• Въображение. - То е преобладаващата способност на човека, майстор в заблуждението и лъжата, още по-коварно, защото невинаги е измамно; то би било безпогрешно мерило за истината, ако неизменно ни лъжеше. Но макар в повечето случаи да ни мами, въображението с нищо не разкрива това свое качество, защото оцветява еднакво и истината, и лъжата.
• Колкото е по-умен и по-добър човек, толкова повече забелязва доброто у другите хора.
• Разумът ни заповядва по-властно от господар; защото, ако не се покорим на господаря, сме нещастни, а ако не се покорим на разума, сме глупави.
• Силата управлява света, а не мисълта, но мисълта управлява силата.
• Сърцето има доводи, които разумът не познава.