Ерих Селигман Фром (1900-1980) е германски психоаналитик, философ-хуманист и психолог. От 1940 г. е гражданин на САЩ. Представител е на Франкфуртската школа на критичните мислители. Автор на книгите „Бягство от свободата", „Изкуството да обичаш", „Душата на човека", „Изкуството да слушаш", „Любов, сексуалност и матриархат: За половете" и много други. Нека си припомним някои възгледи на Фром от „Да имаш или да бъдеш" (1976), които са актуални и днес.
• Праведният живот вече не означава само изпълнение на нравствена или религиозна повеля. За пръв път в историята физическото оцеляване на човешкия род зависи от коренната промяна на човешката същност. Подобна промяна е възможна само при условие, че настъпят резки икономически и социални преобразования, които дават на човека възможност, смелост и широта да го стори.
• Егоизмът, който поражда системата, кара лидерите да поставят личния си успех над дълга пред обществото. Нищо не шокира повече от това, че политически ръководители и представители на деловите среди взимат решения, които лично ги облагодетелстват, а в същото време са вредни и опасни за обществото. И наистина, ако егоизмът е един от стълбовете на съвременния морал, защо да постъпват другояче? Те очевидно не знаят, че алчността (както и подчинението) кара хората да оглупяват, дори когато съответства на собствените им реални интереси, какъвто е интересът към собствения им живот и към живота на техните близки. В същото време обикновените хора са така погълнати от собствените си проблеми, че рядко обръщат внимание на онова, което излиза извън обсега на личните им интереси.
• Можем ли да имаме любов? Ако можехме, любовта трябва да съществува във вид на нещо - субстанция, която човек може да има, да притежава, да владее. Истината е, че няма такова нещо „любов".
• „Любовта" е абстракция, някакво неземно същество, богиня, макар още никой да не е виждал тази богиня. В действителност реално съществуващ е единствено актът на обичането. Да обичаш, е продуктивна дейност, която предполага да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде насочена към човек, дърво, картина, идея. Тя създава и засилва усещането за пълнота на живота. Това е процес на самообновяване и самообогатяване.
• Независимо дали са се оженили по любов, или както в миналото по сметка, защото така е било прието, съпрузите, които истински се обичат, са изключение. Условността, обичаят, взаимният материален интерес, грижите за децата, взаимната зависимост или взаимната омраза и страх съзнателно се преживяват като „обич" — до момента, когато единият или и двамата партньори не признаят, че не се обичат и никога не са се обичали. Днес можем да забележим известен напредък в тази насока — хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина вече не смятат, че сексуалното привличане означава любов или че приятелските, макар и не толкова близки отношения са израз на любов. Това ново виждане води до по-голяма откритост, но и до по-честа смяна на партньорите, което пък от своя страна не означава, че любовта възниква по-често. Новите партньори могат да не се обичат истински, както и предишните.
• Дори една-единствена постъпка не подлежи на пълно описание. Можем да изпишем стотици страници, опитвайки се да опишем усмивката на Мона Лиза, но усмивката, запечатана на картината, така и ще си остане неуловима, но не защото е толкова „загадъчна". Загадъчна е всяка човешка усмивка (освен ако не става въпрос за заучените, изкуствени усмивки от рекламите). Никой не е в състояние докрай да опише израза на оживление, въодушевление и жизнелюбие или на омраза и самовлюбеност, които могат да се съзрат в очите на друг човек, или многообразието от изражения, походки, жестове и интонации, характерни за хората.
• Само когато започнем да се отказваме от притежанието, което е начин на небитие, т.е. когато престанем да свързваме безопасността и чувството си за идентичност с това, което притежаваме, вкопчени в собственото си Аз и в собствеността, само тогава се появява възможност за новия начин на съществуване — битието. „Да бъдеш" — това предполага отказ от егоцентричността и себичността, или ако си послужим с думите на мистиците — да станем „празни" и „нищи".
• За повечето хора обаче е твърде трудно да се откажат от притежателната ориентация. Всеки подобен опит ги изпълва с висока степен на тревожност, сякаш се налага да се откажат от сигурността; все едно, че ги хвърлят в океана, а те не умеят да плуват Хората не знаят, че като захвърлят патерицата на собствеността, могат да започнат да се движат сами. Онова, което им пречи, е заблудата, че ще пропаднат, ако не се опират на онова, което притежават.