Алфред Адлер (7 февруари 1870 г. - 28 май 1937 г.) е австрийски психолог и психиатър, основоположник на така наречената Индивидуална психология. Завършил е медицина във Виенския университет през 1895 г. Запознава се с идеите на Зигмунд Фройд и те въздействат силно върху неговите собствени възгледи. Въпреки че Адлер и Фройд поддържат известно време тясна връзка и че Адлер оглавява Виенското психоаналитично общество към 1911 г. двамата се разделят и до края на живота си са враждебно настроени един към друг. Адлер е автор на книгите „За невротичния характер", „Човекознание", „Възпитание на децата", „Смисълът на живота" и много други. Ето някои негови мисли, разкриващи възгледите му върху детските комплекси.
- Навлизаме в епоха, в която се появяват нови идеи, нови методи и нови разбирания относно възпитанието на децата. Науката изкоренява установени привички и традиции. Знанията, които придобиваме, създават нови отговорности за учителя, но като компенсация му позволяват по-добър поглед върху проблемите на детството и по-големи възможности да помогне на поверените му деца. Много е важно да се убедим, че отделната проява, разгледана в цялостния облик на личността, няма никакво значение, няма никакъв смисъл и можем да я възприемем и оценим, само ако я анализираме във взаимна връзка с човешката личност като цяло.
- В съответствие с това мога да говоря за всеобща цел на човечеството. Подробното разглеждане показва, че можем да разберем най-добре душевните движения от всякакъв вид, ако разпознаем като тяхна обща предпоставка, че са насочени към една цел на превъзходство. ...дали някой иска да стане артист, пръв в специалността си, или домашен тиранин, дали разговаря насаме със своя бог, или иска да унижи другите, дали гони недостижими идеали, или иска да разруши стари богове, стари граници и норми - по всяка част от пътя му го насочва и води копнежът му за превъзходство, мисълта му за подобие на бога, вярата му в неговата особена вълшебна сила.
- Трънчето, което са ви забили в ранното детство, никога няма да излезе.
- Душевният живот на едно дете е нещо вълшебно и която и негова точка да вземем, той ни запленява. Всяко действие като че ли отразява живота и личността на детето в неговата цялост и следователно, без да познаваме този невидим фон, не бихме могли да го разберем. Този феномен наричаме единство на личността.
- Характерът на човека никога не бива да бъде за нас база за морална оценка, а социално познание за това как човекът въздейства на средата си и в каква връзка се намира с нея.
- Общностното чувство дава живот на нежността, любовта към ближния, приятелството, любовта.
- Обстоятелството, че по това време детето живее заедно с нас, все пак ни предоставя възможността, като развием по определен начин съществуващото у него чувство за общност, да не допуснем стремежът към власт да нарасне прекомерно.
- Стремежът към превъзходство е водещ при изграждането на чертите на характера. Този стремеж е и мярата, по която се ориентира психиката, центърът на тежестта на човешкото мислене, чувстване и желание.
- При първородните пациенти откривах често като направляваща фикция едно желано и търсено признание на величието и мощта им, също както в миналото; при родените втори по-силно се изразява стремежът да се преодолее влиянието от властта на другите в бъдещето; а за единствените деца неразрешима задача често остава стремежът към заемане на централно място.
- Следователно от физическата малоценност и въздействието ѝ по време на детството възниква чувството за малоценност, което търси компенсация чрез повишаване чувството за лично достойнство. Появява се голямото влияние на фиктивната крайна цел, на стремежа за власт, който привлича към себе си всички психични сили. Възникнал от тенденцията към защита, той организира всички психични готовности за целите на тази защита.