На 23 юли 1946 г. в Ростов на Дон е роден Александър Кайдановски, актьорът, който остана в историята на киното с неземното си излъчване във филма на Андрей Тарковски „Сталкер" по книгата на братя Стругацки – „Пикник край пътя". Кайдановски преподава режисура в театралния институт „Борис Шчукин". През 1993 г. получава званието „Заслужил деятел на изкуството на Русия". На следващата година е член на журито на Международния кинофестивал в Кан. Умира от инфаркт през 1995 г. Сред филмите, в които е участвал, са „Анна Каренина", „Първа любов", „Свой сред чужди, чужд сред свои", „Разследването на пилота Пиркс", „Десет малки негърчета" , „Новите приключения на един янки в двора на крал Артур".
Нека си спомним за най-силното му екранно присъствие с откъс от романа на Георги Караманев „И додето се раждат лъчите".
„Вярно, не ми хрумна. Страхотно прилича на актьора на Тарковски от филма „Сталкер"...Чисто извънземно! Знаеш ли, преди време ми стана интересна историята на Александър Кайдановски – така се казва артистът. Голяма скица, най-меко казано. Като че винаги е искал да е сталкер, да превежда другите към едни по-хубави светове...разбира се, трудно му се получавало. Първо искал да стане заварчик, скандалите в семейството го пратили в интернат, там се посбивал от време на време. Кавгаджия си бил, такъв си и останал, чак до затвора стигнал. То ако в интернат не се научиш да се биеш за правото си...в интернет няма да стане.
Приятелите му разказват, че можел в даден момент да е улична мутра, а в следващия да си говорите за философия. Веднъж отишъл да свидетелства в съда, защитавайки колежка, която от ревност заклала мъжа си. „Просто е прекалила с Достоевски" – му бил аргументът.
Разбира се, доста си пийвал, особено накрая. В един и същи човек уютно живеели и естетът философ, и дълбокият актьор, и агресивният пияница. След като се превърнал в сталкера, вече зрителите не можели да си представят той да е нещо различно. Казвал, че е като да си играл Христос – след това никой няма да те вземе на сериозно като счетоводител...А според мен просто си е останал в Зоната – онова страшно място, през което превеждаше хората във филма.
...На погребението му дошли католически и православен свещеник и взели да спорят кой да го опее. Имало много фотографи, Кайдановски бил известен. Направили сума ти снимки, тръгнал един силен сняг, представяли си жестоки кадри. После, казват, всичките им филми – до един – осветени...
...Сталкера все го било страх да не го изоставят, затова и от четирите си жени той си тръгвал сам. Когато решавал, че е дошло време.
...Цял живот вярвал, че го преследват числата 4 и 9, след като баща му умрял здрав и прав на 49. Избягвал ги както може. После – познай! Третият и фатален инфаркт го удря на 49. То и да си сталкер, не е лесно...
Eто един от незабравимите монолози на Сталкер (Александър Кайдановски):
Ако знаехте само колко съм уморен! Само на Бог му е известно! И тези хора наричат себе си интелигенти. Писател! Учени! Та те не вярват в нищо. На тях органът им, този с който вярват, е атрофирал! Защото не се употребява!.. Боже мой, що за хора… Та ти ги видя, очите им са празни. Те всяка минута мислят за това да не се минат евтино, да се продадат колкото се може по-скъпо! Искат да им се плати всяко душевно движение! Те знаят, че „не са се родили случайно". Че са „призвани! Нали живеят само „един път"! Нима такива могат да вярват в нещо? И никой не вярва. Не само тези двамата. Никой! Кого да превеждам натам? О, Господи… А най-страшното е… че това не е нужно никому. И на никого не е нужна тази Стая. И всичките ми усилия не водят до нищо. Повече няма да тръгна с никого за там.
