Спомените от детството ви не са истина

Много от нас обичат да разказват истории от детството си и включват в тях любопитни подробности и конкретни детайли. Но неотдавна учените излязоха със становище, че тези живописни описания може би всъщност не са реални спомени, а само измислици на нашия мозък.

Трима английски психолози накарали 127 души да разкажат за четирите си най-ранни детски спомени правдиво и точно с пълна увереност как точно са се случили събитията. Били им зададени въпроси за конкретни детайли.

След анализ на резултатите, психолозите стигнали до извода, че участниците в експеримента наистина точно си спомняли какво, къде и кога с е случило. Трудно им било обаче да възпроизведат какво е било времето, на колко години са били и какво са си мислили в този момент. Почти било невъзможно да се сетят за часа на събитието или с какво са били облечени.

Това изследване е важно, защото например при съдебно дело за предполагаема жестокост, проявена към деца, често единственото доказателство са конкретните и детайлни спомени. Според тримата психолози Кристина Уелс, Катрион Морисън и Мартин Конуей, съдебните заседатели се отнасят положително към детайлизираните показания за детството на съответната жертва на престъпление. Във Великобритания много от присъдите са базирани на такива спомени.

Обвинителите често използват детайлни картини от спомените на вече порасналите жертви за категорично доказателство, че нещата наистина са се случили. Психолозите обаче са на друго мнение. Според тях не съществува ясна взаимовръзка между правдивостта на спомените и степента на тяхната детайлност. Определена сигурност може да има в разказите за това какво и кога се е случило, както и кои са участниците в събитието. Малко вероятно е обаче описваните детайли да са достоверни. Това е така, защото мозъкът ни безсъзнателно се опитва да запълни дупките за подробностите, които всъщност не помним.