Аз съм мързелива майка.
Освен това съм егоистична и безхаберна.
Искате да знаете защо ли?
Ами, защото искам децата ми да станат самостоятелни, инициативни и отговорни.
Докато работех в детска градина, съм наблюдавала много примери за родителска хиперопека.
Майката на тригодишния Славик смяташе, че той трябва да си изяжда всичко, иначе ще отслабне. Не знам как са го хранили у тях, но при нас той дойде с явно нарушение на апетита.
Механично дъвчеше и преглъщаше всичко, което му давахме. Освен това трябваше да го храним, защото, както каза майка му: „той още не може сам". И така. Започвам да го храня и не забелязвам на лицето му абсолютно никаква следа от емоция. Приближавам лъжичката към устата му – отваря я, дъвче, гълта.
Питам го:
- Харесва ли ти кашата?
- Не.
Но при това отваря уста, поема още, дъвче и гълта.
- Искаш ли още? - приближавам лъжицата.
- Не - но поема и новото количество, дъвче и гълта.
- Ако не ти харесва – не яж!
Очите на Славик се ококорват от удивление. Той дори не е предполагал, че има и такава опция.
Отначало момчето се наслаждаваше на полученото право да отказва храна и пиеше само компот. После се научи да хапва каквото му харесва и дори да иска допълнително и да връща чинията с това, което не харесва. Той придоби самостоятелност при избора си. Не след дълго престанахме да го храним, защото храненето е естествена потребност. И гладното дете ще се нахрани само.
Аз съм мързелива майка. Страшно ме мързеше да си храня децата. На годинка бяха, когато им връчих лъжичките в ръце и седях до тях. На година и половина вече боравеха умело и с вилицата.
Още една естествена потребност – да се ходи по нужда. Славик правеше това в гащите. Майка му ни даде инструкции да го водим в тоалетната на всеки два часа. „У дома го слагам на гърнето и го чакам, докато свърши всички работи“. И ето резултата – в градината вече голямото дете чакаше да бъде заведено в тоалетната. Когато не дочакваше момента, си напикаваше гащите и дори не се досещаше поне да ги събуе и да помоли за помощ.
След седмица проблемът беше решен.
- Искам да пишкам! - гордо оповестяваше на групата Славик и тръгваше към тоалетната чиния.
Аз съм мързелива майка. През уикендите обичам да поспивам по до късно. Веднъж в събота се събудих към 11 часа. Синът ми на 2 и половина гледаше анимация и дъвчеше курабийка. Беше включил телевизора сам, беше намерил диска и го беше пуснал. А големият – на 8 години, вече го нямаше вкъщи. Предишната вечер се бяхме разбрали, че родителите на приятелчето му ще ги водят на ранно кино. Казах, че не мога да стана рано и ако иска да отиде на кино, да бъде така добър да си навие сам будилника и да се оправи сутринта също сам. Ами, не се успа, това е...
Разбира се, че и аз си навих алармата на телефона, слушах какво прави и как се справя, как затваря вратата след себе си, чаках есемеса на майката на приятелчето, че момчето ми вече е долу в колата и тръгват, но всичко това остана зад кадър за сина ми.
Мързи ме да проверявам раницата, сака за спорт, да суша плувките и хавлиите след басейна, да пиша домашни (между другото тройки той няма). Мързи ме да хвърлям боклука и затова той го изнася като тръгва за училище.
Понякога имам наглостта да го помоля да ми направи чай и да ми го донесе до компютъра.
Струва ми се, че с всяка година ще ставам все по-мързелива...
Но децата ми претърпяват пълна промяна, когато ни гостува баба им. Големият веднага забравя, че може сам да си прави домашните, да си претопля обеда, да си събира раницата за училище. Започва да се страхува да заспива сам в стаята си – до него трябва да седи баба му. А нашата баба не е мързелива...
Децата не са самостоятелни, ако това е изгодно на възрастните.