- Знаеше, че ще дойда, нали? – тихо попита той.
- Разбира се.
Негърката продължаваше да си върши работата с гръб към него.
- А имах ли свободата да избера да не дойда?
Татко се обърна към него, ръцете ѝ бяха в брашно и тесто.
- Добър въпрос. Колко си готов да узнаеш? – Не изчака отговора, защото знаеше, че Мак няма такъв, и го попита: – Вярваш ли, че си свободен да си тръгнеш оттук?
- Да, предполагам. Свободен ли съм?
- Разбира се! Не искам да държа никого в плен. Свободен си да излезеш през вратата още сега и да се прибереш у дома. Там можеш да се обадиш на Уили и да се помотаете заедно. Знам, че си твърде любопитен, за да си тръгнеш, но нима това те прави по-малко свободен да го сториш? – Негърката замълча за кратко и отново се залови със задачата си, поглеждайки към него през рамо. – Ако си склонен да навлезем още мъничко по-дълбоко, може да поговорим за същността на свободата. Дали да си свободен означава да ти бъде позволено да правиш каквото поискаш? Можем да обсъдим всички ограничаващи влияния в живота ти, които активно работят против твоята свобода: генетичното наследство на рода ти, твоята неповторима ДНК, специфичния ти метаболизъм, квантовата динамика в тялото ти на субатомно ниво, която само аз мога да наблюдавам. Или душевната болка, която те задушава, влиянието на обществото, в което живееш, или навиците, изградили синаптични връзки и нервни пътища в мозъка ти. После рекламата, пропагандата и нормите. При това разнообразие от многопластови ограничения – въздъхна тя, – какво всъщност е свободата?
Мак не знаеше какво да каже.
- Само аз мога да те направя свободен, Макензи, но свободата не може да бъде наложена насила.
- Не разбирам – отвърна Мак. – Не разбирам нищо от това, което ми каза току-що.
Тя се обърна към него и се усмихна.
- Знам. Наговорих тези неща не защото очаквах да ги разбереш веднага. Казах ти ги, за да си ги спомниш по-късно. На този етап ти дори не разбираш, че свободата е процес на израстване. – Негърката ласкаво протегна ръце, взе дланите му между своите – целите в брашно – и продължи, гледайки го право в очите: – Макензи,
само Истината ще те направи свободен и Истината си има име,
сега той е в дърводелската работилница, покрит със стърготини. Всичко опира до него. Свободата е процес, който е част от връзката с него. Всичко, което сега те изгаря отвътре, ще започне да излиза наяве.
- Как успяваш да разбереш какво чувствам? – попита Мак, взирайки се в очите ѝ.
Татко не отговори, само сведе очи към ръцете им. Мак проследи погледай и за първи път забеляза белезите на китките и, същите като онези, които знаеше, че Иисус имал на своите. Тя му позволи нежно да докосне белезите от пробождане. Когато Мак отново я погледна в очите, по лицето ѝ бавно се стичаха сълзи, които оставяха тънки пътечки по набрашнените ѝ страни.
- Дори за миг не си помисляй, че съдбата, която избра синът ми, не ни е струвала скъпо.
Любовта винаги оставя незаличими белези –
каза тя тихо и спокойно. – Изстрадахме всичко заедно.
Мак бе изненадан.
- На кръста? Почакай, мислех, че си го изоставил. Нали се досещаш: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?".
Този вопъл на Исус от Евангелието на Марко не излизаше от ума му, откакто го бе завладяла Безутешната тъга.
- Не разбираш правилно мистерията. Независимо какво е чувствал в онзи момент, никога не съм го изоставял.
- Как можеш да твърдиш подобно нещо? Изоставил си го, също както изостави мен!
- Макензи, никога не съм го изоставял, нито пък теб!
- Не разбирам – сопна се Мак.
- Засега. Ще помислиш ли поне върху следното:
когато единственото, което вижда човек, е своята болка, може би престава да вижда мен.
...
- Виж това малко приятелче – заговори негърката. – Повечето птици са създадени, за да летят. За тях кацането на земята е ограничение, заложено в самата им способност за летене, а не наложено отвън. – Замълча, за да даде време на Мак да обмисли думите ѝ. – По същия начин ти си създаден, за да бъдеш обичан, и да живееш, сякаш не си обичан, е ограничение в самия теб, а не наложено отвън. – Мак кимна, не напълно съгласен, но това бе знак, че поне разбира и следи мисълта ѝ. Идеята беше много проста. – Да живееш, без да си обичан, е все едно да си птица с подрязани криле, лишена от способността си да лети. Не искам да живееш така.
Ето къде бил проблемът. В момента не се чувстваше особено обичан.
- Мак, болката подрязва крилете ни и ни лишава от способността да летим. – Жената отново направи пауза, за да достигнат думите й до съзнанието му. – Ако не успееш да се пребориш с нея и я оставиш твърде дълго да те терзае,
има опасност да забравиш, че си създаден, за да летиш.
Мак стоеше безмълвен. Странно, мълчанието не го караше да се чувства неловко. Погледна птичката. И тя го погледна. Запита се дали птиците могат да се усмихват. Незнайно защо, бе убеден, че Госпожа Сойка можеше, поне съчувствено.
- Аз не съм като теб, Мак. – Това не бе проява на високомерие, а просто изтъкване на факт. Но на Мак му подейства като студен душ. – Аз съм Бог. И за разлика от твоите, моите криле не могат да бъдат подрязани.
- Радвам се за теб, но това какво касае мен? – отбеляза Мак и думите му прозвучаха по-раздразнително, отколкото би искал.
Татко погали птичката, доближи я до лицето си и отговори:
- Винаги ще си обгърнат с моята любов!
Из "Колибата" (The Shack), Уилям П. Йънг