Светът в теб10 септември 2017

Враг номер 1: Страх от отдаване

Все по-самотни сме, защото не можем да преборим двете чудовища...

Заради разочарованията, произтичащи от възпитанието ни още като деца, сме склонни да вярваме, че не сме нито ценни, нито достойни да бъдем обичани такива, каквито сме, и тогава се виждаме принудени да си създадем идентичност според очакванията на тези, от които се чувстваме отхвърлени — нашите родители, пише една от героините на Хорхе Букай и Силвия Салинас - Лаура, до своя колега психотерапевт Фреди в романа „Да обичаме с отворени очи".

Тази идентичност не е достатъчна, за да ни аплодират, затова създаваме втора, компенсаторна идентичност, която предизвиква появата на трета и четвърта, и това продължава, докато се стигне до онази, която ще получи одобрението на възпитателите, защото вярваме, че така ще ги накараме да ни обичат: измисляме идентичност, която е достойна за обич, въз основа на убеждението, че такива, каквито сме, не заслужаваме тази любов, пише Букай.

Така той обяснява причината, поради която когато хората влязат в интимна връзка, искат партньорът да потвърди тяхната компенсаторна идентичност. Боят се, че другите могат да видят кусурите им, че ще разберат, че не са такива, каквито се показват, и следователно не заслужават любов.

Решението е да съберем смелост и да се отърсим от предполагаемата си идентичност, да станем част от света, без да изискваме от себе си да отговаряме на тази идентичност, като откриваме сами себе си във всеки миг и наблюдаваме собствените си действия, споделя героинята на Букай Лаура.

Според нея идентичността е нещо, което си измисляме и което ни кара да страдаме, защото изисква от нас да се съобразяваме с нея. При среща с потенциален партньор ние се плашим, правим всичко възможно за да я провалим, понякога подсъзнателно. А истинското ни вътрешно страстно желание е за една топла среща без маски, без заблуда, тук и сега, без прекалени очаквания. Обаче рискът да пострадаме има много висока цена, да се разкрием, да бъдем себе си и да се слеем с другия ни пречат двете големи чудовища - отхвърлянето и изоставянето.

Според Букай трудното е, когато искаме да сме с някого, а все още не сме го открили. Той предполага, че усилието, което трябва да приложим, за да преодолеем подобна ситуация, водеща ни до изолация и самота, е да престанем да се страхуваме от отдаването. Защото това е пътят на живота.

Страхът пред отдаването, тъпите ни реакции, за да избегнем среща, конфликтите, които създаваме, за да се дистанцираме, фалшивите заблуди и самозаблуди саботират действията ни по посока да споделим живота си с друго човешко същество.

„Когато искаме да сме с някого и той е до нас, всичко е толкова красиво. Но когато това не става, болката ни се струва по-непоносима от всяко друго страдание. Ето защо понякога възпираме изкушението да бъдем спонтанни и търсим сигурността, затворени в нашата стара, уютна и подредена самоличност", казва Букай.