Събития7 юли 2014

Кал, колкото щеш

Разказът на фотографката доброволец Тихомира Методиева

Тихомира Методиева – Тихича, е фотограф в агенция „Булфото". И при унищожителните пожари на Витоша, и при други природни катаклизми, тя винаги е в първите редове на доброволците. Ето какво разказа.

„Бях в „Аспарухово" от ранни зори в петък, преди да се появят помощи и каквито и да било зарибявки за доброволците. Тръгнахме с четирима приятели от София през нощта, след като видяхме късните емисии по новините и най-вече снимките на репортера на „Булфото" Любомир Бенковски.

Пристигнахме в „Аспарухово" на развиделяване. Още валеше и оставихме колата във високите части. Не познавахме квартала, а от опит знаехме, че трябва да намерим кризисния щаб и да се строим там, за да предложим помощта си.

Обикаляхме и говорехме с хората. Местните бяха още в шок, споделяха преживения ужас и страховете си, оплакваха се, че никой не им оказва помощ, но нямаха никаква представа къде е и дали въобще е сформиран кризисен щаб. Малцина се бяха окопитили и бяха почнали да изгребват калта от дворовете си и да я изхвърлят по улиците и в дерето. Повечето не бяха излезли от убежищата, в които ги бяха приютили роднини и приятели. Срещнахме жандармеристи и пожарникари. От тях разбрахме, че на спирка Калин ще се сформира щабът.

Покрай главния път за Аспаруховия мост има блокове и първоначално не се вижда какво се крие зад тях. Но като влезе човек в междублоковото пространство, се открива реката. Като продължиш срещу течението, виждаш, че тази река тече между къщи! Или това, което е останало от тях. Оказа се, че реката всъщност е улица „Гривица". Именно там е циганската махала, която най-много пострада. Жужеше, навсякъде обикаляха хора.

Жените се опитваха да спасят каквото е останало от покъщнината, мъжете обикаляха да търсят съкварталци: „Мехмед тука ли е? Виждал ли си го?", „Жив е. Жив е. Отиде да спи в блоковете." Чува се въздишка на облекчение и продължават към следващата къща. Един ми разказа как са се спасили, качвайки се на горния етаж, показа ми къщата си, двуетажна. Следите от водата се виждат, първият етаж е бил изцяло под водата. Друг, обул гумени ботуши, обикаляше в ръка с чисти маратонки, единственото, което е успял да вземе, преди да връхлети потопът. Беше тръгнал за къща, в която живеело семейство с две деца. До прозорците беше пълна с тиня. Не знаеше дали са се спасили. Не ги беше виждал още...

В първия двор, в който нахлухме да ринем кал, успяха да разоръжат двама от нас. Имаха нужда от лопатите ни. Размених лопатата срещу мотика и покопах, но и нея ми отнеха. Не можеха да стоят безучастно и да гледат как ние копаем техния двор.

Около булдозерите се бяха събрали и кибици, разбира се. Това се случва естествено, някак човешкото любопитство надделява, да наблюдаваш как огромната машина премества за секунди толкова тиня, колкото не можеш за изгребеш за час.

Омагьосваща гледка. Деца и възрастни стояха и съзерцаваха и някак ни обхващаше спокойствие, че не сме сами, а ръмжащите машини правеха нещата да изглеждат лесни...

Намерихме други дворове, където имаше нужда от нас, и се включихме. Навсякъде кипеше от хора. Всички работеха. Никой не питаше за помощи, храна и вода. Единственото, на което се радвахме, бяха лопатите и ръчните колички.

Дали защото всеки вижда това, което очаква да намери в заобикалящия го свят, или по друга причина, но не срещнах нито мародери, нито мързеливци, нито имам каквато и да било забележка към организацията. Напротив. За мен беше абсолютно достатъчно, че от кметството ни дадоха здрави лопати с правилната форма за изгребване на тиня. Какво повече може да иска един доброволец. Лопати има, а кал, колкото щеш..."

Още истории на доброволци - вижте тук.