Любов или съзависимост?

„Не мога и минута да живея без него!"

„Не издържам, не съм го чувала от 5 часа, ще му звънна..."

„Той заминава за две седмици в командировка! Край! Ще умра, няма да издържа без да го виждам...“

Преди време мислех, че фразите, чути от мои приятелки, изразяват безмерната любов на изреклите ги към техните половинки. Сега вече знам, че тези вопли нямат нищо общо с любовта. Ако не можеш да живееш и секунда без любимия – на това му викат съзависимост.

Повечето от нас смятат, че съзависимостта е понятие, свързано с близките и роднините на зависими. Например, че се отнася за жената на алкохолика, за децата му, за майката на наркомана, за братовчеда на хазартно зависимия. Да така е, изброените примери наистина са на съзависими. Това е особено състояние (според някои психолози заболяване), при което близките получават сериозни психически разстройства и патологични промени в характера, тъй като са принудени да живеят с болния, да го обгрижват, да покриват щетите, причинени от обсесията. Но за да попадне човек в съзависимо състояние, не е задължително да има трета разрушителна сила като химично вещество, променящо съзнанието – спирт, таблетки, хероин... Достатъчно е да израсне в токсична любовна атмосфера и да поеме с майчиното мляко някои митове за „истинската любов". Като например: „Задължително трябва да си намериш половинката, защото без нея любовта не е любов", „Ако се обичате – ще се разбирате и без думи – само с поглед", „Свързани сме, докато смъртта ни раздели – аз завися от теб и ти зависиш от мен".

Съзависимостта е здраво бронирана в нашия манталитет и е част от културния ни код. Възможно е тайната да се крие в етимологията на древнославянската дума за любов - „рачение“. Което означавало старание, усърдие, грижа. В руските традиции, а и в българските, любовта не е наслада и удоволствие, а по-скоро събирателно за целия спектър от понятия за спасение – от безпокойство до попечителство, от старание и подчинение до прилежност и трудолюбие.

Славяните обичат някак жертвено. А там, където има жертва, разцъфтява съзависимостта. Попадам в съзависимост, когато полагам глава на олтара на „любовта", доброволно отдавам живота си на Другия. Не, не на Бог, а на половинката с главна буква – човек, издигнат до ранга на божество. Разбира се, не безкористно, а с тайната мисъл: „Виждаш ли колко много правя за теб, отдадох ти живота си, от всичко се лиших заради нашите отношения! Трябва да ми отвърнеш със същото“. И, естествено, аз „умирам", защото на партньора ми дори не му хрумва да ме обича така, както аз си представям, че трябва...

Ще се осмеля да ви предложа откъс от разказа на Виктория Токарева „Пет фигури на постамента". Във възторг съм от авторката. В прозата й няма случайни думи. Всяко изречение е вселена от смисъл. В този разказ има фантастично точно описание на съзависимост.

„Мъжът на сътрудничката в отдел „Писма“ Тамара Круглова отново започна да пие след десет години абсолютна трезвост... Мъжът й беше не художник, а скулптор. И доста известен. Негови творби от време навреме се купуваха в чужбина и се поставяха по площадите. Считаха го за талантлив… 

Ту се купуваха скулптурите му, ту не се купуваха. А да се яде трябваше всеки ден. Както и да се отглежда синът. И Тамара се въртеше на шиш като наденичка, превърна се в „лелката с торбите". Болеше я кракът от тромбофлебита и тя свикна да ходи, като го държеше полусвит. Виждаше се отстрани – прегърбена от пълните торби в двете ръце, навирила задник, изпъчила гърди, вперила взор в светлото бъдеще.

Не можеше да прехвърли на мъжа си нито едно задължение. Той е твърде талантлив, за да се занимава с битовизми. Но Тамара се утешаваше с факта, че не е нито първата, нито последната. В наши дни, през осемдесетте години на ХХ век, семейството се крепи на жената. Затова жените са като бурлаците на Волга. А мъжете получиха възможност да бъдат честни и неподкупни и да не печелят пари… 

Разбира се, че можеше да се разведе, но тогава й се струваше, че той ще пропадне. Можеше и да остане, но тогава самата тя щеше да пропадне. Животът с алкохолик е като война. Предвижване из местност, в която се стреля. Изтичваш няколко метра и падаш. Пак ставаш, тичаш и отново падаш. И никога не знаеш какво ще е утре. И даже днес вечерта.

На пръв поглед всичко изглежда цветущо: благополучна жена, и не чия да е, а на талантлив човек, нека да не е световноизвестен, но с име в Европа. Майка на десетгодишен син. Дъщеря на своята любяща майка. Това всичко – на пръв поглед. А всъщност: борба за живот през деня и сиротна постеля през нощта. Тамара вече беше забравила от кой род е. Промеждутъчен някакъв. Нито мъж, нито жена. И мъж, и жена… 

Тамариният мъж имаше мечта: да се прибере веднъж у дома и тъщата да я няма. Къде ли е? Неизвестно. Може би е умряла. Може би е в старчески дом. Или се е омъжила. Всъщност, не. А Тамара, догаждайки се за мечтите на съпруга си, беше готова да взриви цялото му ателие заедно със скулптурите му заради един косъм от главата на майка си. Майка й беше единственият човек, който я обичаше и й помагаше. Но при цялата си дъщерна любов Тамара се изморяваше от майчиния деспотизъм и от глупостта й. Майката не се отличаваше с много ум и в младите си години, а с възрастта оглупя окончателно… 

Тамара не умееше да живее за себе си. Не беше се научила.

Тя искаше на всяка цена да е жена на знаменитост. Искаха й се висока духовност и блага, които се полагат за тази висока духовност. Но най-вече - престиж, за да се възхищават всички, да завиждат мъничко и да поискат да са на нейно място. Така си и беше. На банкета всички пиха за тяхно здраве. И скулпторът също пи. Когато хората си тръгваха, той заспиваше с лице в чинията и се налагаше да го мъкне на гръб...

Скулпторът беше бездарен в любовта. Като че ли нямаше слух за живота. Можеше само да работи. А да обича, да принадлежи на друг човек, да се разтвори в него, той не умееше...

Все пак, неблагоприятната наследственост можеше да се прояви във всяка една възраст и във всеки един вид. Тамара през цялото време тревожно се вглеждаше в сина си… Альоша й се отплащаше със същото. Като че ли имаха общо кръвообращение като във времето, когато той беше в нея“.

И така, какво е необходимо, за да разцъфти съзависимостта, тя да стане зряла, да изкласи и започне да управлява човешки животи?

- Много твърда и целеустремена майка-ръководител, която не е се е научила да живее за себе си. Такава майка вижда целта и смисъла на живота си в това да служи, да бъде нужна и незаменима. За нея това е любовта. Важното е, че неразривната връзка с майката продължава до самия й край, почти като симбиоза е. За дъщерята това е глобалният модел за отношение с мъж. „Ние сме близки, значи всичко трябва да ни е общо – пари, пространство, приятели, увлечения и кръвоносна система."

- Страх от загуба на партньора като следствие от симбиозата. С него е лошо, но без него – невъзможно. Тежко е да го носиш, но ти е жал да го изхвърлиш – като куфар без дръжка. Жертвата, наречена съзависим, никога не хвърля „куфара си", защото само ако връзката с него е неразривна ще може да реализира своя управляващ и контролиращ потенциал.

- Крайно ниска самооценка, с която трябва да се поддържа значимостта на Другия. Желателно е той да е успешен и знаменит. Съзависимата жертва не може да се реализира самостоятелно, защото няма устойчива положителна представа за себе си. Трябва да намери добър вълшебник, който постоянно, ден след ден ще отразява значимостта на съзависимата жена. „Без него съм нищо! И ако аз мога да отгатвам всичките му желания, ще съм му необходима още и той няма да ме остави.“

- Слаб, желателно зависим от вреден навик партньор. Макар че за съзависимите наличието на пороци или болести не е задължително. Важното е жената по дух да е спасителка, изнасяща на крехките си плещи и тромбофлебитните си крака всички проблеми на околните. Повишено ниво на отговорност и хиперконтрол – това са важните компоненти на съзависимостта. Става дума за моделите „Без мен ще пропадне“ и „Ако не съм аз да се грижа за него, кой?“.

Същността на съзависимата любов е: да се обичате означава да си принадлежите един на друг. Безусловно. Да сте неразделни. Да се разтваряте един в друг. Нормалната защита на личните граници на другия и стремежът за отстояване на своите собствени желания се възприема от съзависимия не просто като липса на любов, а като предателство.

Трябва де е ясно едно – съзависимите партньори са като парченца от една мозайка. Те винаги ще се намерят. Това са вечните „идеални" двойки. Силната жена и слабият мъж. Дъщерята на алкохолика и съпругът й – наркоман. Контролиращата жена и подчиненият мъж. Те се търсят и се намират един друг с чувствителния си вътрешен компас. Има жени, които ще превърнат всеки мъж в алкохолик. Разбира се, той пък ще избере нея за жена не случайно. Всички изброени двойки в отношенията си поставят като водещ базисния модел за любовта-симбиоза с любимата майка.

Съзависимата любов е да вървиш по крайчеца на своя страх да бъдеш изоставен и да търсиш същия страдалец като теб. Да се вкопчиш за Другия с надеждата да получиш гаранции за най-здравата връзка на света, а после да си режеш вените от разочарование от този Друг. Да се отдадеш всецяло на другия и да се обиждаш, когато той не е оценил твоята жертва. Да приспиваш душата си, която знае колко е ценна и да я накараш безропотно да се включи във възвеличаването на Другия.