Да се взреш в Слънцето

„Всеки човек сам трябва да реши колко истина може да понесе".

Ървин Ялом

Ървин Ялом е практикуващ психотерапевт, професор по психиатрия от Станфордския университет. За повече от 50 години практика той е предал своята мъдрост на хиляди пациенти, написал е 10 книги, превърнали се в класика в жанра, и няколко учебника по психотерапия, които се ползват и до ден днешен. Книгите му „Когато Ницше плака", „Изцелението (на) Шопенхауер", „Проблемът (на) Спиноза", „Палач на любовта", „Да се взреш в слънцето" и др. са международни бестселъри, преведени на над 30 езика. 

„Да се взреш в Слънцето" е дълбоко обнадеждаващ поглед към универсалната тема за смъртта. Съдбата ни като човешки същества е нашата тленност, но понякога ужасът от смъртта ни завладява до такава степен, че ни прави неспособни да живеем пълноценно. Макар и неосъзнат, страхът от смъртта често е в основата на редица психични разстройства: необяснима тревожност, депресия, фобии, страх от остаряване... Прозрението за нашата смъртност често излиза наяве след пробуждащо преживяване: съновидение, болезнена загуба (смъртта на обичан човек, развод, загуба на работата или дома), болест, травма или напредването на възрастта.

Въпреки че смъртта ни погубва, съзнанието за нашата тленност може да спаси живота ни, твърди Ялом. Да го спаси от пропиляване. 

Щом се конфронтираме с факта на своята преходност, ние започваме да пренареждаме приоритетите си. Да общуваме по-задушевно с любимите хора, да се наслаждаваме по-интензивно на красотата на живота и да поемаме с повече готовност рисковете, необходими за личностното ни израстване. Изпъстрена с трогателните истории на различни хора, с преживяванията и спомените на самия автор, книгата предлага конкретни начини за справяне с ужаса от смъртта. За да стигнем до прозрението: Колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно реализира потенциала си, толкова по-малко се страхува от смъртта.

ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА

Интервю с Ървин Ялом

 

- Г-н Ялом, новата ви книга се казва „Да се взреш в Слънцето". Това някаква метафора ли е?

- Заглавието насочва към максимата на Ларошфуко, че „Слънцето и смъртта не могат да се гледат в лицето". Не можеш да се взираш в слънцето. Не можеш да се взираш и в смъртта. Твърде плашещо е. Целта ми е чрез тази книга да направя темата за смъртта по-приемлива. Вярвам, че страхът от смъртта стои в основата на редица неразрешени проблеми и само ако приемем факта, че времето ни е ограничено, ще можем да живеем по-истински и с повече ентусиазъм. Защото в светлината на смъртта редица тревоги изглеждат маловажни: страхът от отхвърляне, притеснението как ни възприемат другите, стремежът към материален просперитет – всичко това вече няма значение. Хората са принудени да преразгледат приоритетите си и да се освободят от всичко излишно.

- На повечето от нас всъщност не ни се говори, дори не ни се мисли за смъртта. Вие обаче твърдите, че само чрез осъзнаването на факта на нашата тленност ще можем да водим пълноценен живот. Правилно ли ви разбирам?

- Страхът от смъртта е най-големият и най-изконният от всички човешки страхове. Имам доста пациенти, които изпитват не просто тревога от смъртта, която е естествена и е закодирана дълбоко във всеки от нас, а истински ужас. Те до такава степен са обсебени от тази мисъл, че не могат да живеят нормално. Една моя пациентка например, която пътува по няколко часа, за да ме види, споделя, че докато шофира, непрекъснато си мисли: „Тези красиви дървета, тези цветя, тези хора… всички те скоро ще се превърнат в прах". Погледнат в тази светлина, целият живот изглежда безсмислен, цялата му красота и удоволствие са му отнети. Съществува и друг вид реакция на страха от смъртта и тя се изразява в безумно смели, направо безразсъдни действия, например скачане с парашут, шофиране с висока скорост и други опасни занимания, с които сякаш предизвикваме смъртта. Така се опитваме да си докажем, че не се страхуваме, докато в действителност е точно обратното.

- Твърдите, че страхът от смъртта може да е причината за много от психичните ни проблеми, независимо дали го съзнаваме или не.

- Точно така. Хората обикновено потискат мисълта за смъртта, но тя е там, в нашето несъзнавано. И страхът се проявява в различни симптоми: повишен стрес, необяснима тревога, панически атаки, депресия, фобии. Често дори не си даваме сметка за истинския виновник за проблемите ни. Друга моя пациентка скоро след загубата на няколко близки за нея хора започна да развива признаци на хипохондрия – страхуваше се да излиза от къщи, да шофира, не можеше повече да кара ски. Всичко, което криеше някакъв риск, стана табу за нея. Ето така, заради страховете си, тя се отказа от живота и това е ясен пример за прикрит страх от смъртта. 

 

- Какво мислите за кризата на средната възраст?

- Тя е класически пример за прикрита тревожност. Точно сега работя с няколко мъже, които наближават петдесетте. Те са на върха на успеха и съзнават, че естествената посока е надолу. Вместо обаче да изпитват по-малко стрес, те започват да проявяват странно поведение: започват страстна любовна афера или извънбрачна връзка. Те не могат да си обяснят защо страстта е толкова голяма, че не могат да ѝ устоят. Аз лично смятам, че в основата си тя се подхранва от техните страхове. Тази магия е един вид отклоняване на вниманието от мисълта за остаряването и съответно за смъртта. Така те изпитват прилив на нова жизненост или си създават усещането, че има цял друг живот, който биха могли да изживеят. Че биха могли да започнат отначало. Но това е само илюзия: не можем да спрем хода на времето.

- Нееднократно сте подчертавали, че от пациентите си, болни от рак, сте научили най-много за живота. Какво всъщност разбрахте?

- Да работиш с хора, които страдат от неизлечимо заболяване, е съвсем различно от работата с обичайните пациенти. Тези хора са принудени да приемат факта, че животът им приближава края си. Изправени пред лицето на смъртта, хората реагират различно. Имаше такива, които бързо се предаваха, изпадаха във вцепенение или се отдаваха на отчаянието. Имаше обаче и друга група, при това немалка – около 30–40%, на които близката среща със смъртта действаше като катализатор. Те преживяваха промени, които могат да бъдат определени само като личностно израстване, съзряване или помъдряване. Тези хора пренареждаха своите приоритети, преставаха да придават важност на тривиалното и започваха да посвещават времето си на действително значимите за тях неща – обичните хора, сменящите се сезони, музиката и поезията, – които дълго бяха пренебрегвали. Както казваше един от тях: „Ракът лекува неврозите". Но колко жалко, че трябваше да наближи краят им, когато телата им бяха съсипани от раковите метастази, за да се научат как да живеят.

- Но как точно човек се научава как да живее?

- Мисля, че ключът е в добрия живот: само така ще успеем да се освободим от съжаленията за нещата, които не сме направили. Това може да стане само ако изпитваме удовлетворение от онова, което вършим. И още нещо: трябва да се опитаме да сме по-мили и състрадателни както към себе си, така и към останалите. В края на краищата всички имаме еднаква съдба – всички сме смъртни. 

- Значи ли това, че работата ви с терминално болни пациенти е оказала влияние върху терапевтичните ви методи?

- Да, в доста голяма степен. Реших, че мога да пренеса наученото и в ежедневната си работа. Казах си, че не е нужно човек да умира, за да разбере красотата на живота и да осъзнае кои са важните неща. Ако успеех да поднеса темата за смъртта на моите пациенти така, че да осъзнаят собствената си преходност, може би щях да ги подтикна да погледнат на живота си по друг начин. Това е причината темата за смъртта да е толкова централна както в терапевтичната ми практика, така и във всичките ми творби. Опитвам се да накарам хората да проумеят колко важна е смъртта в оценката за живота.

- Как мислите, защо хората толкова се страхуват от смъртта?

- Един от въпросите, който често задавам на своите пациенти, е именно този: „Знам, че може да ви звучи като глупав въпрос, но нека ви запитам – какво точно в мисълта за смъртта ви плаши толкова?". Удивително е колко много отговори получих. Повечето хора обаче се страхуват, защото се чувстват, сякаш не са живели истински, смятат, че са пропуснали твърде много. Психолозите отдавна са го установили: колкото по-голямо е усещането за неизживян живот, толкова по-силен е страхът от смъртта.

- Затова ли пишете, че „макар че смъртта ни унищожава физически, идеята за смъртта ни спасява"?

- Идеята, че животът и смъртта са взаимнозависими, не е нова. Още Сократ е казал, че целият ни живот е една подготовка за смъртта. Това ми се стори особено вярно, докато работих с неизлечимо болни пациенти. Това беше много поучително и дори трансформиращо преживяване.