Преди две години, когато започна най-трудният период в живота ми досега, открих неподозирана прилика между себе си и някои известни личности. Уви, не притежавах чара и магнетизма на Джони Деп, външния вид на Наоми Кембъл или поне прекрасния глас на Барбара Стрейзанд. За съжаление общото между нас се състоеше в проблема, който имахме...
На 9 май 2001 г., след премиерата на мюзикъла „Мулен Руж" на ежегодния филмов фестивал в Кан, зашеметяващата Никол Кидман излиза от Фестивалния дворец, облечена в черна корсетна рокля на Ив Сен Лоран. Тя слиза по стълбите, застлани с червен килим, спира и се усмихва, позира за камерите. Изглежда развълнувана, щастлива, но и някак смутена от вниманието. Изведнъж тя примигва, задъхва се… Хората около нея са толкова много, всички сякаш я обграждат и притискат, крещят името ѝ. Изложена е на светлините на прожекторите, обективите на камерите са вторачени в нея, проблясват светкавици. Актрисата се паникьосва, сърцето ѝ започва да бие все по-бързо, дланите се изпотяват, по тялото ѝ се спуска помитаща гореща вълна. Задушавайки се, чува глас, който проплаква: „Имам нужда от сестра ми, имам нужда от моята сестра!". Осъзнава, че тя е казала думите, но ги чува сякаш отдалеч.
Обхванало я е чувство на дереализация - сякаш не присъства там в този момент, а се гледа отстрани и тъмна пелена я отделя от останалите. Точно навреме пред нея застава сестра ѝ Антония. Тя я поглежда в очите, хваща я за ръката и я повежда обратно вътре към дамската тоалетна. Там разкопчава корсета на Никол, сваля обувките ѝ и я прегръща. Уверява я, че всичко ще бъде наред, че може да се справи и че всичко е свършило. Красавицата се притиска в сестра си и се опитва да се върне към реалността. Малко по малко добива смелост и паниката бавно отстъпва, а тя успява да се съвземе. Откъсва се от сигурната прегръдка и оправя тоалета си, слага високите токчета и успява да излезе отново пред камерите.
Никол Кидман получава паническа атака – интензивен пристъп на страх и нервност, който може да има различни вариации: неконтролируем страх от смъртта, страх от загуба на контрол или полудяване. Тъй като при паник атака се отделят хормоните на стреса адреналин и кортизол, възникват и физическите симптоми, които включват потене и сърцебиене, световъртеж, задух, треперене, стомашни проблеми и гадене, усещане за задушаване и парализа, болка в гърдите, изтръпване.
Звездата, както и другите ѝ известни колеги, страда от паническо разстройство – тя преживява повтарящи се паник атаки. А ако не се вземат мерки за преодоляването на това състояние, може да се развие и агорафобия - страх от минаване през големи открити пространствa, oт напускане на дома, преминаване през обществени места, смесване с тълпи, пътуване сам... Основният проблем на страдащите в тези случаи е, че нямат възможност за бърз изход от кризисна ситуация.
БИЙ СЕ
ИЛИ БЯГАЙ
Повечето страдащи от паник атаки са интелигентни, но изключително чувствителни и мислещи хора, които често поемат повече отговорности, отколкото могат да понесат, и се грижат повече за другите, отколкото за себе си. Ако обаче пренебрегнеш тялото и ума си и не им дадеш нужната почивка, те сами ще си я поискат. Паническите атаки се регистрират 2-3 пъти по-често при жените.
Моята първа атака се случи след много интензивен период на емоционално и физическо претоварване, една седмица след като се завърнах от чужбина, в едно кафене. Тогава имах сериозна нужда от почивка, но беше последната ми година в университета и твърдо бях решила, че ще взема всичките си изпити и ще завърша успешно, каквото и да ми коства.
Сърцето ми започна да бие силно, сякаш нещо затисна гърдите ми, и тялото ми се вледени. Стомахът ми се сви. Изтичах в тоалетната с позиви за повръщане. Мислех си, че е нещо моментно, но след това цял ден треперех от страх. Опитах да се „стегна", защото същия ден имах важно контролно. Успях, а после едва се довлякох до вкъщи и премаляла се хвърлих на леглото.
По-нататък с мен се случи типичното за всеки, който развива паническо разстройство и агорафобия. Естествената реакция на организма при стрес е заложеният на всички живи същества механизъм за оцеляване, правилото „бий се или бягай". Първата ми реакция беше да се боря. Повечето хора постъпват като мен - аз избрах да игнорирам случилото се и се затрупах с още повече работа, за да го потисна, но и не поисках да вляза в онова кафе повече, защото го свързвах с преживяното. Обаче страхът, който успях да потисна по време на изпита си и се преструвах, че го няма, беше все още там – вътре в мен. И през следващата седмица, когато отново имах контролно, усетих, че с мен се случва същото – преди това избягах в тоалетната, сърцето ми препускаше и стомахът ми се свиваше. Появи се и друг симптом – диарията. Стегнах се отново и изкарах контролното, но хората около мен бяха толкова много... Задушавах се сред тях. Исках да избягам. През този семестър имах контролно всеки петък. След три седмици вече постепенно в мен се бе развил постоянният страх, че ще възникне друг пристъп на паника и ще се проваля на следващото контролно. Организмът и психиката ми се бяха уморили да се бият и надделя другият механизъм за справяне. Не можех да се бия с нещо, което не съществува – една емоция – и затова избрах да бягам. Плачех преди всеки изпит, чувствах се ужасена, че ще се задуша или стомахът ще ме заболи и няма да мога да се измъкна достатъчно бързо от залата, че никой няма да може да ми помогне, ще се изложа или ще умра. Мислех си, че полудявам. Имах постоянно разстройство, загубих апетит...
Проблемите със стомаха, които имах след завръщането ми от чужбина вследствие на неправилен начин на хранене, стрес и погрешна диета за отслабване, се задълбочиха и влошиха физическото ми състояние допълнително. В един момент усилието едновременно да се боря с паниката, която осъзнавах, че е ирационална, но бе напълно реална за мен, и да се справям с университета, ми дойде в повече. Готвех се и да пътувам отново в чужбина, но вече ми беше трудно да се намирам на едно място с много хора, а за пътуване със самолет не исках и да мисля.
СТРАХ
ОТ СТРАХ
Стигнах до момента на „прегряване". Всички неща, с които балансирах, се разклатиха и се стовариха върху мен, като ме повлякоха със себе си и аз се разпаднах. Бях се затворила в омагьосан кръг и ме беше страх от самия страх.
Затворих се вкъщи, плачех постоянно в леглото си, отслабнах със седем килограма и се ровех в интернет с надеждата, че ще намеря нещо, което да ми помогне. От всичко изчетено стигнах до заключение, че състоянието ми е психологическо – нещо, което вече сама бях осъзнала, – и затова реших, че трябва да търся помощта на психотерапевт. За да се справя с физическите симптоми, се влачех всяка седмица при доктора ми, който ми изписваше всякакви лекарства за стомах, дори и успокоително, което пих една седмица и усетих, че ме успива. По това време вече не можех да изляза от вкъщи, без да пия лекарство за разстройство, успокоително, валериан и валидол едновременно. Накрая сериозно си поговорих с лекаря ми и той се съгласи с мен, че проблемът ми не е физически и трябва да потърся друг тип помощ.
Изключително важно е за човек с панически атаки да се чувства обичан, приет и обгрижван, защото страдащите от това разстройство неволно стават доста зависими от близките си.
Повечето започват дори да се страхуват да излизат сами. Аз също минах през това, но семейството ми не можа да разбере състоянието ми и не ме подкрепи. Казваха ми, че нищо ми няма и игнорираха проблема, а аз знаех, че такъв имаше. Все пак въпреки че не бяха съгласни да се консултирам с психотерапевт, не ме спряха. Ала липсата на разбиране е много тежка за хората в такова състояние, защото те често мислят, че полудяват, и качеството им на живот е силно накърнено, а неразбирането и неприемането на проблема им може допълнително да задълбочи депресията, която върви ръка за ръка с паник атаките. От друга страна, за човек, който не е преживявал такова нещо, е трудно да го проумее.
Започнах да ходя при психотерапевтка. Има два основни терапевтични метода - медикаментозно лечение и психотерапия. Медикаментозното лечение включва прием на антидепресанти и транквиланти и макар в някои случаи да е препоръчително, аз реших, че няма да вземам никакви лекарства, дори валериан, защото смятах, че това само ще потисне симптомите, и не виждах как подобна „патерица" ще ми помогне да преодолея проблема в дългосрочен план. Не исках да изпадам в зависимост. Понякога това мое решение беше поставяно на изпитание, защото всичко, което исках в най-тежките ми моменти, беше някой да влезе в главата ми и просто да измъкне страха оттам... Терапевтката ми ме подкрепяше напълно. В хода на лечението ми използвахме комбинация от когнитивно-поведенческа терапия, автогенен тренинг (самовнушение), схема терапия и метода „Силва". Научих се как да отпускам съзнателно мускулите си и да визуализирам.
ТЕНДЖЕРА
ПОД НАЛЯГАНЕ
Терапевтката ми обясни, че нервната система на човек е като люлка и когато твърде много стрес и напрежение натежат върху едната страна, организмът и психиката на човека започват да търсят начини да върнат нарушения вътрешен баланс. Аз се бях превърнала в тенджера под налягане и стресът извираше от мен под формата на панически атаки и проблеми с храносмилането. Трябваше да намеря начин да изхвърля натрупалите се емоции, за да си върна вътрешното спокойствие и да се справя със състоянието.
За период от около три месеца успях да преодолея страха, да изляза от вкъщи и да завърша успешно. Обаче бях далеч от това да се чувствам добре, в мир със себе си и щастлива. От разговорите с терапевтката ми си изясних, че макар паническите атаки да са психическо състояние, до което се достига без причина или предупреждение и то просто се случва в един момент от живота, в мен имаше предпоставки то да се появи. По принцип причините за развиването му са уникални и различни при всеки човек. Те могат да бъдат психически, социални или биологични. За себе си открих, че дълбоко в подсъзнанието ми се е загнездила травма от личен характер, която се бе активирала. Стресът сам по себе си не винаги е отключващият фактор, такъв е по-скоро неспособността на човек да реагира адекватно на него. Различен характер може да има и спусъкът, който причинява активацията на една травма.
ЗАЩО
ИЗБУХВА?
Изчетох много за различните школи в психотерапията. В мен се беше загнездила мисълта, че щом състоянието ми е такова, че стресът ми избива във формата на физическо проявление, най-вероятно работата с тялото ще има ефект върху мен. Особен силно ме привлече неорайхианската психотерапевтична школа. Неин основоположник е проф. д-р Валдо А. Бернаскони, като той заимства много идеи и практики от бащата на биоенергетичната терапия Вилхелм Райх и неговия ученик Александър Лоуен.
Според тази холистична школа умът, душата и тялото на човека са едно неразривно цяло и ако въздействаме на тялото, ще въздействаме и на психиката. И обратното. Според В. Райх здравето на човека зависи от функционирането на биологичната енергия, която Райх нарича „оргон" (от „организъм" и „оргазъм"). В здравия организъм тя протича свободно и повсеместно, но ако човек преживее емоционална травма, на която не може да реагира адекватно, се стига до задържане на биоенергия и натрупването ѝ в мускулите.
Някъде прочетох следния пример, който ми помогна да си обясня смисъла на тази теория. Ако на едно малко дете се крещи или пък ако бъде ударено от родител, то ще се уплаши, ще се почувства наскърбено, но рядко ще отговори на удара с удар, защото в неговите очи родителят е авторитет и основна фигура в живота му. Ако детето каже как се чувства, но бъде пренебрегнато от родителите, то ще потисне естествената си реакция и ако случаят се повтори, ще замълчи и ще се адаптира към ситуацията, като потисне собствените си чувства. То ще свикне на това отношение и един ден няма да бъде способно в подобна ситуация да реагира и да изрази чувствата си по адекватен начин. Детето ще се превърне във възрастен, който няма да знае как да изрази желанията си по приемлив от обществена гледна точка начин и може да свикне да крещи или да мълчи, когато разговаря с важни фигури в живота. Така, да речем, след десет години, макар реална опасност да не съществува, напрежението ще е останало в него. Дихателният му модел също ще се е променил, защото, когато човек се бои, той несъзнателно затаява дъх и чака опасността да отмине, а ако постоянно е изложен на ситуации, в които се страхува, той свиква да диша по друг, по-плитък начин. От биологична гледна точка адаптацията е естествен процес, но в случая се стига до натрупването на постоянен стрес, който след като мине доста време, ще се превърне в дистрес, т.е. болест. Или както се случи с мен – тенджерата ще избухне...
СЪД С
ЧИСТА ВОДА
Как да отворим капака и да изхвърлим съдържанието… безопасно?
След като вече бях се запознала с неорайхианската психотерапевтична школа и бях тръгнала по пътя на себеосъзнаването, започнах да търся начин да се превърна от кипяща тенджера в съд, пълен с чиста вода. Бях наясно със състоянието си и какво го е предизвикало, знаех какви са вътрешните ми конфликти, но не можех да се справя с една толкова силна емоция като страха, просто като го осъзная. Медитациите, самовнушението, отпускането бяха нещо хубаво и ми помагаха, но ме успокояваха само временно, защото бях натрупала твърде много стрес. Нуждаех се от по-силен терапевтичен инструмент, който да стигне достатъчно дълбоко в мен и да пробие силните ми психологически защити. Първото, което трябваше да направя, бе да намеря начин да махна капака, а който е работил с тенджера под налягане, знае колко здраво се запечатва тя.
Всички сме чували за наличието на мускулна памет, която е хубаво нещо, ако човек спортува активно, но в случай на травма тази памет води до създаването на т.нар. мускулна броня – състояние на хронично напрежение в мускулатурата на тялото, при което мускулите стават твърди и негъвкави. Детето свива мускулите си пак и пак и накрая вече те не се отпускат, а си остават свити. Бронята пречи на човека на физическо ниво да изрази естествените си реакции и желания, което се отразява и на психиката. Това беше моят капак.
Вилхелм Райх използва основно три метода, за да „разчупи" създадената мускулна броня: вкарване в тялото на оргонна енергия посредством дълбоки вдишвания; пряко въздействие върху мускулите чрез масаж и работа с различните мускулни структури; вербална комуникация и различни психологически похвати.
ДИХАНИЕ
Оргонната енергия се среща под други имена в различните източни философии и учения. Това е прана (от санскрит: „дихание"), която в древната философия веданта е понятие за жизненост и жизнена енергия. Праната има основно значение в науките за аюрведа, йога, китайската иглотерапия, точковите масажи, ци гун и др. холистични, алтернативни методи за лечение и балансиране. Вярва се, че тя протича през фини канали, наречени нади, и енергийни центрове, наречени чакри. Практики като йога, медитация и дихателни техники помагат за набавянето на прана. В йога дихателните техники са обозначени с наименованието пранаяма (от санскрит - „разширяване на жизнената сила"). Те се използват, за да се повлияе на здравето, съзнанието и емоциите, като се промени енергийното състояние на тялото. Чрез различни видове дишане се премахват блокажите в тялото и ума.
Още от древността във всички части на света хората са открили целебната и пречистваща сила на дишането. В нашето съвремие тази сила е преоткрита в някои направления на западната психотерапия и по-конкретно трансперсоналната психология. Пионери в това отношение са Ленард Ор и психиатърът Станислав Гроф, които откриват почти аналогични техники, основните разлики са в имената. Техниката на Ор се нарича ребърдинг (повторно раждане), а на Гроф - холотропно дишане (от гръцки - холос- цялостност, движение към цялостност). И при двата метода се използва специфична дихателна техника, бързо и непрекъснато дишане, като главното е да няма пауза между вдишването и издишването. Добавя се и емоционално заредена и силно въздействаща музика, както и работа с тялото. Вследствие се предизвиква т.нар. холотропно състояние на съзнанието, при което човек преживява различни емоции и по този начин освобождава блокираната в тялото енергия.
(Още в брой 6/2013 г. на Списание 8.)
ПРОГРАМИРАНИ
В една холотропна сесия могат да се изпитат и освободят гняв, плач, страх и др. или пък да се мине през състояние на дълбок покой или блаженство. Много често се случва човек да преживее фрагменти от биологичното си раждане и дори от времето, преди да се роди – пренаталния период. Според Гроф, който прави редица изследвания в тази насока, основните модели на психична дейност на един човек се оформят още в утробата на майката и той се ражда с вече съществуваща на несъзнателно ниво психика. Основните програми на психичната дейност на човека през бъдещия живот във физическия свят се залагат в периода на вътреутробното съзряване на плода и особено от 5-ия до 9-ия месец на бременността и в процеса на раждането, което е всъщност първото травматично събитие в живота. Именно това прави толкова успешен метода – само с вербална комуникация човек никога не може да достигне толкова дълбоко и толкова бързо в пластовете на несъзнаваното.
(Още: Списание 8, бр. 7/2014 г.)
На физическо ниво е възможно човек да изпита схващания, напрежение в мускулите и части на тялото, усещане като от мравучкане, изтръпване, промяна на телесната температура. Обяснението е, че при дълбокото дишане тялото се насища с кислород, който достига до всички негови части. Все някога сте надували топка и можете да си представите как малко по малко тя се изпълва с въздух. Това се случва и с тялото. Всяка клетка се насища с кислород и като резултат от промененото биохимично състояние на организма той изважда на повърхността старите вкоренени модели и напрежения и се освобождава от тях. Тоест кислородът, или „праната", помита и изчиства всички стари наслагвания по пътя си подобно на река, течаща по енергийните канали на организма, и ги изхвърля. Ето как, след като сме махнали капака, мръсната вода започва да излиза.
КАТАРЗИС
Изхвърлянето може да стане под формата на катарзис – състояние, добре познато в традиционната психология, което може да включва телесни движения, кашлица, гадене, крясъци и др. Това е един напълно естествен начин за освобождаване от стреса, който, за жалост, в нашето съвременно общество е смятан понякога за невъзпитан и неприемлив. На всички ни понякога се е искало да ударим нещо или просто да крещим, за да ни олекне.
По време на катарзиса тези потискани в ежедневието желания излизат на повърхността. Също така мускулното напрежение може да се изрази и под формата на контракции и спазми, тоест да се поддържа мускулно напрежение за по-дълго време, като се изчерпат натрупаните количества енергия. Ние правим това съзнателно всеки ден, като например тренираме, докато се уморим, а после изпитваме чувство на релаксация. Всъщност след всеки дихателен сеанс повечето хора, включително и аз, изпитват чувство на дълбок покой и физическа и емоционална релаксация. Все пак сме изхвърлили доста боклук.
За всеки човек сесията по дишане е уникална и специфична, защото се отваря вратата към неговото подсъзнание и минало и затова е хубаво, преди да започне да диша, човек да се освободи от всякакви очаквания или цели. На този процес трябва да гледа като на пътуване към самия себе си, а едно пътуване винаги поднася изненади. В хода на терапията човек може да открие неща за себе си, които е забравил, потиснал или изобщо не е подозирал, че са в него. Всичко, което трябва да се направи, е да се отпусне и да се остави на самия себе си, а това е изключително трудно за човек с панически атаки. Именно това обаче го прави толкова целебно – пускането на контрола, което съзнателният ум се съпротивлява всячески да направи, защото това е естествена психологическа защита.
ОСВОБОЖДЕНИЕ
Всъщност, ако погледнем от друг ъгъл на една паническа атака, тя е вид емоционално освобождаване. При нея треперим, задушаваме се, хипервентилираме, сърцето ни бие бързо. Връхлита ни паника, която избива на повърхността. Да се отпуснеш в това състояние в контролирана среда, е именно ключът към преодоляването му. В една от групите във фейсбук на страдащи от паническо разстройство, в която членувам, беше публикуван клип с едно момиче, което се затича срещу страха си – вълк. Като се сблъскаха, той се стопи. Когато дишаме, ние срещаме най-дълбоките си страхове и ги изваждаме на светло, а там те се стопяват. И когато стопим страховете и ги изхвърлим, тогава вече в нас няма мръсна вода и светлината спокойно може да навлезе в живота ни. Ние ще изберем да я пуснем, защото вече не сме уплашени и можем спокойно да го сторим.
НЕ СТЕ
САМИ
Важно е обаче да не сме сами, когато се срещнем със страховете си. Още в древните йога традиции на пранаяма се казва, че дихателните техники трябва да се практикуват с учител, или гуру, защото те са мощен инструмент за влияние върху жизнеността и дълбините на психиката на човека, а това е сила, която може да ни позволи да преминем отвъд нормалните граници на човешкото съзнание. Когато човек се впуска в пътуване, той е като кораб, а всеки кораб си има котва. В трансперсоналната психотерапия тази котва е терапевтът, наричан още ситър. Той стои до човека, намесва се, ако проявлението на емоциите на физическо ниво стане твърде бурно, и му помага, ако например по време на дишането някоя емоция е излязла, но трябва да се поработи допълнително върху нея, за да се изчисти напълно.
Важно условие е терапевтът да има достатъчно опит с подобни състояния и ние да почувстваме връзката с него. Когато реших, че дихателните техники са методът, който може да ми помогне, съдбата ме срещна с терапевт, който ми помогна да премина през процеса на дишане и себеприемане.
Днес паническите ми атаки са минало, което би могло да се върне, но вече ще имам богат арсенал от техники, които да им противопоставя и да посъветвам приятелите си. Физическите симптоми са зад гърба ми и вече се занимавам с нещата, които винаги съм искала...