Списание Осем
Абонирай се
за Списание 8

По следите на древните ръкописи

Проф. Светлина Николова разказва историята на някои от най-важните артефакти на българската писменост

В новия брой на Списание 8, излизащ в навечерието на 24 май, отново ви разказваме за българската писменост - за нейното минало и бъдеще. Като част от водещата тема на броя - за изследванията на художника и учен проф. Васил Йончев, ви представяме и интервю с проф. Светлина Николова. Освен за създаването на кирилицата и глаголицата, с нея поговорихме и за някои от най-старите български ръкописи, свързани с интересна история. Ето за какво става дума.

Проф. Светлина Николова от Кирило-Методиевския научен център към БАН е една от водещите изследователки на историята на българските писмености. Научните ѝ интереси включват областите кирилометодиевистика, старобългарска текстология, история на средновековните славянски текстове, славистика, византология, библеистика. От 1994 до 2011 г. е директор на Кирило-Методиевския научен център. Ръководител на 22 международни научни проекта, участвала е с доклади в 87 международни научни форума. Трудовете ѝ са цитирани 1723 пъти в 486 научни публикации. През 2005 г. получава почетен знак на БАН „Марин Дринов" за значителни приноси в развитието на палеославистиката.

- Проф. Николова, някои от най-важните артефакти, свързани с глаголицата и старата кирилица, се намират извън България. Защо е така и как се е стигнало дотам?
- Една важна част от нашето ръкописно наследство е била изнесена още през Средновековието, а по-голямата - през XIX век, от различни пътешественици, които преминавали през земите на Османската империя. Тогавашното българско общество и хранилищата, в които те са се намирали, не са имали представа за ценността на тези ръкописи и ги подарявали без проблеми на хората, посещавали местата, където те се намират. За жалост, има и много ръкописи, които при тези пътешествия били доста повреждани, защото чужденците, на които  ръкописите са били показвани, често са си позволявали да откъсват отделни листове, когато не са получавали  целите книги. Така най-старите български писмени паметници сега се намират на най-различни места в Европа. Мога да ви дам пример с един от важните паметници - кирилски, страници от който се намира днес в 3 страни. Това е т.нар. Супрасълски сборник, една от най-старите славянски колекции с преводи на византийски автори, запазена до днес. Писан е в Североизточна България в началото на XI век от книжовник на име Ретко.  През XIX в. се намирал в един манастир, който днес е в североизточната част на Полша – Супрасълския манастир, оттам е получил и названието си. Той за съжаление е пострадал главно от изследователския, но и от колекционерския интерес. Неговата история е много сложна и е много показателна за това,  как тогава хората са се отнасяли към тези ръкописи.  



Открит е в манастира от един руски учен и колекционер – Михаил Бобровски през 1823 г. През 1830 г. словенският филолог Бартоломей Копитар, който работи във Виена помолил Бобровски да му изпрати във Виена препис от сборника. Вместо да направи това, той решава за по-безопасно да му изпрати  половината от ръкописа, откъсва я и я  изпраща  във Виена, обещавайки, че другата половина ще я последва, след като получи обратно първата. След осем години Копитар връща тази част, а Бобровски му предоставя останалата, която никога не била върната. През 1844 г. Копитар умира и след време целият му архив заедно с тази част на Супрасълския сборник е предаден в Любляна. Така тази част от  безценната българска книга днес се намира в Университетската библиотека в Любляна.  Днес това е немислимо - да се изпращат такива ръкописи дори на изложба, защото застраховането на подобни ценности струва огромни пари. Друга голяма част от ръкописа  е купена  заедно с библиотеката на Бобровски от един полски помешчик и библиофил и през 1869 г. е продадена на библиотеката на графовете Замойски във Варшава. Трета малка част от ръкописа попада по неизвестен път в Санкт Петербург. Купува я през 1856 г. един от пазителите в Императорската публична библиотека. Тя  остава чак до 1947 г. у неговите наследници, които тогава я предават в същата библиотека, днес носеща името Руска национална библиотека. Варшавската част има още по-интересна история . През Втората световна война тя изчезва от Полша и дълго време никой не знае къде е. Ръкописът се появява мистериозно в Северна Америка през 1969 г. Купен от американска фирма, която го предава на полското посолство във Вашингтон, той тържествено е върнат Полша и сега се пази в Националната библиотека във Варшава.

- А какви са най-старите ръкописи на кирилица, които днес са в България?
- Имаме само един малък ръкопис, намерен съвсем случайно. През 1960 г. в казанлъшкото село Енина една учителка – Надежда Демирчева-Хафузова, родом от селото, вижда при ремонта на църквата в селото някакво малко сплетено кълбо, изхвърлено заедно с  боклука. Забелязва, че по него има някакви странни букви. Находката веднага е прибрана в музея, а оттам – изпратена  в Народната библиотека в София, където е и до днес част от колекцията със славянски средновековни ръкописи. Оказва се малка част от  „Апостол" - една от първите три книги от Библията, преведени от Кирил и Методий на старобългарски език, още преди да заминат за Велика Моравия. Това е нейният най-стар ръкопис, намерен до днес, и е от края на XI век. Разбира се, той е реставриран и издаден още през 1965 г. 



- Как стоят нещата с най-важни глаголически ръкописи?
- Най-важните от тях също са извън България. Един от най-ценните и най-старите е във Ватиканската библиотека, намерен е от главния ѝ библиотекар в Йерусалим. Това е т. нар. Асеманиевото евангелие по името на този библиотекар - Йозеф Асемани. Ръкописът е добре съхранен, също многократно изследван и издаван. Асеманиевото е изборно евангелие – включва всички евангелия, но не подредени както обикновено, а според това как се четат по време на богослужението. 

Вторият най-важен глаголически ръкопис също се пази в библиотеката на Санкт Петербург - това е т.нар. Зографско евангелие. То е първият превод, направен от Кирил и Методий, един от най-старите ръкописи, от края на Х век. През XIX век този артефакт е бил в Зографския манастир на Атон. Оттам минавали много пътешественици, но зографските монаси внимателно го пазели. Докато не решили да го подарят на цар Александър II, дали го на руския пътешественик Пьотр Севастиянов и той го занесъл в Русия. Така ръкописът се оказал в Императорската публична библиотека.
Разплащателни карти
Защита за онлай разплащане