Пътят на Хаджи Димитър

В новия брой на Списание 8 (юли 2016) сме се постарали да ви представим Хаджи Димитър такъв, какъвто няма да го намерите, описан в сухите текстове на учебниците. Искахме да ви го покажем „като жив", да се развълнувате, както и ние се вълнувахме, докато проучвахме последните му дни.

Съвременниците са му рисували различни лица, но в паметта на днешните българи войводата продължава да е морален еталон и мярка за любов към отечеството. Показваме ви образа му между действителността и легендите и ви повеждаме по дирите на една история, който рисува различна от академичната картина за последните му дни. Във всяка енциклопедия можете да прочетете за бойния път на четата, която той предвожда заедно със Стефан Караджа. Тук ще акцентираме на това с какво тя е по-различна от всички преди нея. 

 

„Колкото и да сме, ние сме решени да минем на нашето поробено отечество. Нашата цел ще бъде не да превземем Цариград, а да покажем на братята си как се умира за България. Нека всеки знае, че и нашите кости са в състояние да принесат своята полза", казва в  словото си Хаджи Димитър при полагането на клетвата, преди преминаването на четата през Дунава. 

През пролетта на 1864 г. Хаджи Димитър се среща в Букурещ с Раковски и скоро спечелва доверието му. Той го определя за знаменосец в четата на Стоян войвода - тя трябва да премине в България и в Търново да накаже със смърт гръцкия владика Неофит. Четата обаче не успява да изпълни мисията си и Хаджи Димитър се връща в Румъния.

През 1865 г. преминава с друга дружина в България, през цялото лято кръстосва страната и дори наказва силистренско турско семейство „изедници". После пак преминава в Румънско. Въобще, няколко поредни години (1864-65-66) всяко лято Хаджи Димитър заедно със Стефан Караджа (с когото се запознава чрез Раковски) и други войводи минават с чети Дунава и стигат до Сливенския Балкан, за да проучват ситуацията за бъдещо въстание според програмата на Раковски. 

Точно на него Хаджи Димитър дължи идеологическото си израстване. Вече не му е достатъчно да мъсти за себе си и за близките си. „Аз съм политически хайдутин!" , заявява той пред румънски държавник. 

Колко е пораснал във възгледите си непокорният сливенски младеж, личи и от негово писмо до Панайот Хитов от март 1868 г.: „В нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български... и само тогава ще имаме право да се гордеем и да се възвишаваме между другите за трудът, който като покажем на света, не ще има кой да ни откаже никогда".  

Може би Хаджи Димитър никога нямаше да е това, което е, ако не беше попаднал в кръга на Раковски – негов духовен баща и учител по революция. Раковски - идеолог на националноосвободителното движение, основоположник на организираната революционна борба за освобождаването на България, твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да се вдигне народът на масово въстание и ще постигне освобождението си. 

През 1866 г. той разработва последния си план около идеята за тактиката на единна четническа армия. През пролетта на 1867 година в България са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски умира от туберкулоза. Набирането на пари за чети е трудно. Подготвяни са няколко в Румъния и Сърбия, но се провалят. По организационни и финансови съображения замислените като отделни чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се обединяват в една, тя е единствената, която успява да се комплектова и въоръжи.  

Войводите са абсолютно равнопоставени. И знаменосците са двама – по един за всяка чета – съответно Димитър Николов Зааралията и Георги Чернев. По-малкият брат на Хаджията – Тодор, на 25 г., е касиер. (В сражението при с. Дебел дял е тежко ранен. Поверяват го на грижите на местен селянин, но той го предава на турците, които го убиват.) Подготовката е край Бързау, Румъния. 

Братът на Хаджи Димитър - Тодор (вдясно) 

В края на юни приготовленията са към края си и част от боеприпасите са пренесени в чифлика на братя Колони край с. Петрошан на 20-ина километра от Гюргево. В началото на юли натам започват да се придвижват малки групи четници, преоблечени като жътвари, за да не изглеждат подозрително и да не създават проблеми на румънското правителство. Обличат униформите в последния момент – от сиво брашовско сукно на войводата и тъмносини на четниците. Преди да преминат реката, полагат клетва за вярност към Отечеството и войводите и се обричат на саможертва в името на свободата. 

Целта на четата е да стигне Балкана, където да действа като привременно българско правителство и да обяви на народа: „на оръжие!". Вярвали са, че предстои всенародно въстание, трябва само да се даде знак, а ръководството на четата щяло да бъде неговият щаб. Четата преминава Дунава с една голяма гемия и вечерта на 6 юли 1868 г. акостира на българския бряг в местността Янково гърло край свищовското с. Вардим – на 500 метра от устието на Янтра. 

Там днес има паметник, но по думите на Мария Кирова от Сливенския исторически музей той е недостъпен, защото след серия реституции и приватизации на терени се е оказал в частен имот. До него се стигало само след разрешение от собствениците, през поредица КПП-та и с изгазването на еднокилометрово мочурище. При посещението ѝ бил в плачевно състояние. (Ако има положителна промяна, пишете ни и ни пратете снимки. С радост ще похвалим тези, които са се погрижили за него.) Според Кирова и други паметници по пътя на четата са в тежко състояние, по-добре се поддържат  само там, където има млади кметове. 

Обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е единствената, която успява да премине в България с намерението да предизвика всенародно въстание съгласно плановете на Раковски.  

Според някои историци тя е била обречена, защото остава сама. „Не са били глупави, знаели са, че отиват на гибел, не са вярвали, че с толкова малка чета ще гътнат империята. Били са наясно, че ще умрат. Те са мъченици. Действията им са обречени и героични, но заради тях  излизаме от дълбоко забвение. Показват, че българите повече не искат да спят под сянката на падишаха. Трябвало е за българите да се заговори, защото по онова време почти никой в Европа не се интересува от нас", казва проф. Андрей Пантев в предаването на БНТ „История.бг", посветено на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. 

В свои трудове проф. Крумка Шарова обосновава защо идеите и плановете им съвсем не са били безпочвени, като се имат предвид успехите на италианското националноосвободително движение начело с Джузепе Гарибалди, в което участват и българи. Тази чета е много по-различна от дотогавашните. Носи със себе си важни документи, показващи политическа зрелост и самочувствие. Това са правилник на Привременното правителство в Балкана; прокламация до българския народ да се вдигне, завършваща със „Свобода или смърт!" и подписана с „Привременно правителство в Стара планина",  адрес до Великите сили и мемоар до султана, в който директно се говори за постигане на свободна и независима българска държава – формулировка, която показва, че този политически проект е напълно различен от всички дотогавашни. Само една година по-рано се лансира идеята за дуалистична държава, в която българите ще получат автономия под сянката на падишаха. 

Двама от най-младите четници

Адресът към Великите сили пък цели да обърне вниманието на Европа към реалното политическо положение на българите. Показателен за новия етап в разбирането за национална революция е и съставът на четата – той е общобългарски. Четниците произхождат от цялото ни етническо землище – 68 селища от сегашна Северна България, Южна България, Македония, Беломорска Тракия и пр. Има и от изселническите общности в Румъния и др. Значителна част са емигранти. Единият от двамата най-млади  – 18-годишният Александър Василев (вдясно на снимката) е от изселническо семейство. Роден и израсъл е в Плоещ, но тръгва да умира за България, която никога не е виждал. Повечето четници са от тогавашните градски центрове, по-малко - от селата. Най-голямата група са млади хора в разцвета на силите си, на по 25-30 г., само един е над 35 г., войводите са по на 28 г. Почти всички са с образование.   

За четата и войводите ѝ Хаджи Димитър и Стефан Караджа Захари Стоянов обобщава: „Тези двамата станаха пътеводна звезда на всичко младо, честно и неокаляно, което пъплеше по Балканския полуостров... и ламтеше за човешка свобода и независим живот. Техните имена се шепнеха с евангелско благоговение." Голяма част от четниците са били в легиите на Раковски, главно във втората. Стефан Караджа е минал и през двете.  

Двама от ръководството са професионални военни. Иван Попхристов (Ванката Христович, Ванката Райчев) - поручик на руска служба, е началник-щаб на четата, военен ръководител и писар секретар. Еремия Българов е подофицер от сръбската армия с военно образование, също член на щаба на четата. Неколцина са стари хайдути и опитни войводи, водили собствени чети. 

Няма консенсус за точния брой на четниците. Изследователите, позовавайки се на различни източници - спомени, свидетелства и документи, посочват от 120 до 128 души.  

Поведението на четата няма нищо общо с това, което правят предходните. Военната ѝ подготовка проличава още в първите сражения и това е отразено в докладите на турските военачалници, които бързо разбират, че имат работа с добре организирани, дисциплинирани и опитни бойци. В рапорта до правителството валията на Дунавски вилает Сабри паша пише: „Тия четници в сравнение с миналогодишните (от 1867 г., на войводите Панайот Хитов и Филип Тотю - бел. ред.) по тактика са съвсем други, те са добре организирани. Към хората се отнасят „религиозно" и със себеотрицание. Например от приходящите селяни и мохамедани от село Караисен никого не са убили, нито пък набили." 

Още при дебаркирането си четата е забелязана от турски патрул, властите са известени и след нея е изпратена потеря. На 18 юли 1868 година при връх Бузлуджа в Шипченска планина е последното сражение. Според преобладаващото мнение тогава загива Хаджи Димитър. Има обаче и друга версия - вижте я в новия брой на Списание 8 – юли 2016.