Лабиринт на сетивата

Уморена пристъпвам към НДК, за да гледам нещо... „Лабиринт на сетивата". Какво ли е това, театър ли? Не пише кои са актьорите... Пърформанс? Някой ще ме стряска и ще ми крещи от сцената? Минава 19 ч, идва моят ред и се започва. Сцена няма, но за час и половина влизам в приказка - колкото измислена, толкова и най-реалното нещо през този ден, защото главният герой се оказвам аз. Влизам като объркан и уморен гражданин и служител, а излизам онази Ива, която като дете знаеше прекрасно какво иска, защо е тук и сега, която чува, вижда и усеща с ясно съзнание и буден, но спокоен ум. Влязох уморена, неспособна да се пазя и по-добре: изгубих се и буквално забравих света навън. Излизам свежа и ведра, пълна с надежда, успокоена и с увереност, че мечтите се сбъдват.

Нищо не мога да разкажа от онова, което се случи, и не защото е тайна, а понеже за всеки е различно. Съкровеното изживяване не се разказва, то се изживява. Както ходенето на планина. Както този лабиринт, в който не се губиш, а обратното. Припомняш си, че пред теб има още път, при това много интересен, ако се пуснеш и му се отдадеш.

Обикновено, когато отиваш в театъра, се вълнуваш от нечия чужда история. Тук историята е твоята. Докато вървиш из лабиринта, не знаеш какво точно ти се случва и защо, с всяка крачка става все по-интересно. Едва когато излезеш, всичко се подрежда на мястото си. 

Михаил Димов и Златина Толева са в основата на Креаториума – най-новия лабиринт на сетивата и първи за НДК се реализира в копродукция с двореца. Иначе се случва веднъж годишно на различни локации, има постоянна аудитория и не се нуждае от реклама. Всеки, който го е преживял, иска да го сподели и мълвата се предава нататък.

Историята започва, когато колумбийският антрополог Енрике Варгас пренася идеята за театър на сетивата в Европа в края на миналия век. Играта е заложена във всеки от нас, а Варгас затваря тази възможност в пространство и време, определено само за това. Експериментите му с неговите студенти в подземията на университета следват най-различни модели на игри, някои черпени от шаманските инициации, в които племето те поставя на изпитание, други следват архетипите на Юнг. Това е учене с преживяване. Но в началото всичко е свързано по-скоро с психо-социалното опознаване на себе си през модела на играта. Ученикът на колумбиеца Юън Бриок свързва отделните игри и форми на необичаен театър в лабиринт – важен символ в келтската традиция. 

През 2006 г. при посещението на Бриок в България около него се оформя ядрото на днешната група „Театър на сетивата София". Първият лабиринт се случва в Чифте баня в Пловдив, създателите започват да експериментират с възможността този по-скоро психологически метод да се доближи до изкуството и да се превърне в специфична форма на театър, заключена и силно свързана с пространството, в което се случва. То може да е стара фабрика, подземие, нова сграда, дори сред природата. 

Така днес България и Румъния са водещи в лабиринтите на сетивата, а начинанията се множат. Първите „представления" тук са имали физически структурата на лабиринт, направен от плат, но през последните 10 години се експериментира с всякакви елементи. „Институт за изследване на тишината“ е поместен в съвременна софийска бизнессграда спектакъл с 21 представления. Постепенно еволюира в други форми. „Островът на тишинавтите" се случва на истински остров на фестивала „Беглика“, хората стигат до него с лодки или с плуване. Няма маршрут, а всички посетители плъзват по острова и се срещат с различните елементи или герои на сетивния лабиринт. При едно условие..., което ще запазя в тайна, защото тази година на фестивала отново ще се отвори тази врата към друго измерение.

Как ли се създава сюжетът на един лабиринт? Всичко тръгва от мястото. Златина, Мишо или някой друг от екипа попада някъде и след това всички заедно започват да се свързват с избраното пространство – с неговата история, геометрия, архитектура, енергия и дух. С хората, които го обитават. Започва изследователски процес, идеите и личните преживявания на всеки се свързват в обща последователност, написва се една вълшебна приказка. Тя има смисъл в сетивен план, но не и в рамките на традиционната причинно-следствена сюжетна последователност. По скоро се създават гнезда на възможни смисли или усещания, дълбоко влизащи в подсъзнанието. Напомнящи на някакви изначални архетипи или дълбоко изконни кодове, записани вече в нашата ДНК. Затова и лабиринтът въздейства силно на всеки – от спекулант до професор, но гостите се превръщат в деца; там сме равни, близки и се разбираме. 

Процесът на създаване на историята отнема около месец. Работата е интензивна, връзката в групата е много плътна, образува се колективно съзнание – лабиринтът е като някакъв организъм, засмуква създателите си до степен, че околният свят изчезва. После усещането се предава и на посетителите, много от тях след това се включват като доброволци. Лабиринтът е дълбок, лечебен, възнаграждаващ и за двете страни – условно да ги наречем публика и актьори. Актьорите са по-скоро служители, дори не си пишат имената. Тук няма място за слава, целият екип е Театър на сетивата – София. Много от хората са в тъмно или с маска. 

Създаването на лабиринта следва едно желязно правило: безопасност. Въпреки че хората са извадени от зоната си на комфорт, те са следени много внимателно и не могат да бъдат изложени на риск.

Няколко дни след това лабиринтът е в мен, проблясват ми разни неща. На мнозина бих подарила това преживяване – то е прекрасен подарък за близки и не толкова близки хора, независимо от тяхната възраст. Миналата година е имало специален лабиринт за деца – „Пътуване във всичколената".

Други две представления са направени специално за хората със зрителни и слухови проблеми, които са се включили и в процеса на създаването на самия „Креаториум“. 

В лабиринта не можем да мислим за нещо друго или да се движим по силата на навика, по утъпкана пътека. Той е за търсачите на скрити съкровища и на нови светове, нови усещания. Лабиринтът е място и време на активна комуникация, танц и рисуване, сътворчество отвъд думите. Това е всичко, което забравяме, защото е много просто и близко до нас, като самия дъх...