В имаджинериума на Пини Хаму

Пини Хаму е роден през 1967 г. в Израел. Започва като художник, но срещата с първия фотоапарат в гимназията предопределя бъдещето му. Пини остава запленен от непосредствеността на фотографията и тя става естествено продължение на рисуването. Записва графичен дизайн и фотография, а днес самият той преподава история на изкуството и тънкостите на занаята да рисуваш със светлина. Екипът на Списание 8 го срещна в рамките на една от многото работилници с негово участие в образователната платформа VOUBS-UP във „Виваком арт хол".

Още за и от него: www.pinih.co.il

Негови фотографии ще намерите и в новия, юлски брой на Списание 8.

Михаела Ценкова

- Пини, какво ви запали по фотографията?

- Станах фотограф, а преди това бях художник. Винаги съм обичал да снимам. Когато бях много млад, мисля, може би на 15 години, си купих първия фотоапарат. Взех го с мен на училище и наистина изпитах наслада от това да снимам. В началото беше само за забавление, но страшно много ми хареса. След време разбрах, че чрез фотоапарата мога да направя неща, които чрез рисуването не мога. Осъзнах, че да успея да завърша една маслена картина, ми отнема няколко месеца, а за една снимка: клик, и това е, вече имам своята фотография. Идеята ми е факт. Разбира се, сега моите творби са по-сложни и е необходимо доста време за подготовка. Изискват много други неща, свързани с това, което искам да кажа с конкретна фотография. Но в правилния момент е въпрос само на един клик. Можеш да видиш резултата след секунда благодарение на дигиталните технологии. Днес дори не е необходимо да имаш филм. От близо 15 години всичко е дигитално, което дава допълнителна свобода. За разлика от изобразителното изкуство, ако нещо не ти хареса, веднага можеш да промениш ъгъла и да опиташ отново. Когато започнеш да рисуваш, трябва да избереш правилния момент за всичко и нямаш възможността да внасяш изменения. Моделът седи по определен начин, има изградена композиция, избрано е и мястото на светлината. Плюс това, когато рисуваш с маслени бои, трябва да чакаш всеки слой да изсъхне. И така отново и отново. После, след 6 месеца, поглеждаш вече готовата работа и си казваш: „А, но това не е моята идея, не е това, което всъщност имах предвид“. Сега почти нямам време да рисувам, но понякога все още го правя за удоволствие. Изкуството, с което съм избрал да се занимавам, е фотографията.

- Как подхождате към дадена фотография? Ще ни издадете ли нещо от кухнята на снимачния процес?

- Обикновено правя скица на идеята, която имам в главата си. Отбелязвам къде искам да бъде светлината. Моливът и скицникът са винаги с мен. Не обличам с думи идеите си, скицирам ги на листа, отбелязвам откъде трябва да идва светлината и това е. Моделът изразява това, което правя, и искам да покажа на зрителя. Мечтая за изкуството, за това какво искам да направя, какво искам да кажа. Избирам точната светлина и поза. Понякога прибягвам при правенето на художествени портрети до цветова корекция. Но го правя постепенно. Малко по малко рисувам върху вече готовата фотография, като се стремя да запазя кадъра, а не чрез фотошоп да превърна това, което съм заснел, в нещо съвсем различно. Последвалата намеса трябва да е фина, да подсилва нежно това, което вече си направил, а не да променя до неузнаваемост фотографията. Преди всяка фотосесия подготвям всичко сам. Веднъж, когато бях на работа в студиото, ми дойде идеята как да продължа един от проектите си - „Майка природа". Чудех се как моделът да се роди от земята. На всички други снимки моделите са застанали в ембрионална поза, сякаш са бебета в корема на майка. Тогава се сетих за птиците. Направих скица на гнездо и жена, която излиза от черупка. Изработих гнездо, което да побере реален човек и яйце, от което моделът сякаш се излюпва. Беше трудоемко по време на снимките, но се получи. За друга серия, по която работех, събирах есенни листа от северната част на Израел. Нещо, което в толкова топла страна е кът. Стояха в кутии и чакаха да дойде моментът за снимки. Изработвал съм дори дървен кръст с реални размери.

- Документална фотография или реализиране на фантазия? Какво се крие в „имаджинериума“ на Пини Хаму?

- Вдъхновявам се от реалността и претворявам усещането след това в сюрреалистични фотографии. В един свой проект избрах да покажа самотата. Вдъхнових се от картините на американския художник Едуард Хупър и постройката на действието. Идеята за големия град и самотата. Лесно можеш да изразиш това чувство: слагаш модела да седне с кръстосани до лицето ръце и ето, вече имаме изразена емоция. Но това е клише. Исках да изразя самотата по друг начин. Използвах видяното от реалността, от документални снимки, които направих в Йерусалим. Когато търсиш светлината и божественото, там можеш да го намериш. Свещите… само и единствено светлина от свещите. Усеща се някак божественото. Всяка година ходя и снимам поклонниците, които идват от Етиопия за Великден. И всеки път намирам различни лица, различни чувства. Не е необходимо фотографиите да бъдат променяни впоследствие, особено когато са документални. На снимката имаш всичко необходимо. Една свещ, една жена и емоцията. Това е. Много пъти вземам спомените си като дете и ги вмъквам в това, което правя. Детски спомен, нещо видяно или фантазия и ги събирам заедно, понякога дори в една фотография. Така стана с проекта за самотата. Моделът лети, защото Господ я вика. Макар да съм евреин, съм усетил това чувство на поклонниците. Опитвам се да правя всичко, както го виждам и чувствам. Изкуството, което правя, съм самият аз. Вземам всички мои чувства, мисли и ги претворявам с апарата. Като работя с модели, се опитвам да усетя това, което те изпитват. Старая се да им предам идеята си и заедно да я направим реална. Важно е да се разбирате, докато снимате, да усетите тази интимност и предаването на идеята.

- Има ли нещо невъзможно за фотографията днес?

- Има неща, които, за да ги направиш, са ти нужни много пари. Мечтан проект, който бих искал да реализирам, е да боядисам голяма сграда в един цвят. Нямам нито сградата, нито парите, нито времето засега да успея да направя нещо подобно. Но е важно човек да не спира да мечтае.

- Наричат ви криейтив и концептуален фотограф. Какво за вас се крие зад термина „концептуална фотография“?

- Не знам тази дума доколко е подходяща и важна за изразяването на това, което правиш. Изкуството е по-голямо от това да бъде заключено като концептуално. Трябва да реша правилния момент, когато да натисна спусъка на камерата, кой миг да избера да покажа. Това е документалната ми работа. Не правя нищо повече от това да реша правилния момент и светлината. Разбира се, сред това, което правя, има неща, които могат да бъдат наречени концептуални. Трябва да избера коя история точно искам да разкажа. Това е основната идея. Ако искам да говоря за любов, самота… как да намеря или да създам тази история, която да разкаже на зрителя. В много от работите ми има символи, които не всеки може да разбере. Например челото. В случая то спира да бъде музикален инструмент, а има тяло, точно както човекът. В моите фотографии то е символ на тялото, едно с него.

- Един от най-известните ви проекти е свързан с любимата на мнозина Алиса? Защо се спряхте точно на нея?

- Повечето хора знаят сюжета. Причината, поради която избрах да направя този проект, не е само заради фантазията на приказката, а заради самия писател. Луис Карол е всъщност преподавателят по математика Чарлс Латуидж Доджсън. Макар да е фантастичен, целият свят, който той строи, е много логичен. Това е логиката на фантазията. Всички въпроси, които са уж безсмислени, всъщност означават нещо. Другата причина е, че това е една история за любов. Писателят се влюбва в Алис Лидел, малкото момиче, вдъхновило образа на неговата героиня. Той ѝ разказва тази история, за да не и е скучно, но неусетно се влюбва в нея. Затова за снимките не използвам малко дете, което да пресъздаде Алиса. Когато видиш фотографиите, вече разбираш историята по един различен начин. Точно както е и със самата книга, макар сюжетът да ти е познат, винаги намираш нещо ново, когато я четеш. Искам, когато хората видят моите снимки, да се замислят върху това, което виждат. Първо модела, после светлината, след това действието. Може просто да харесаш визуално снимката, цветовете или това, че моделът е хубав. Добре, и това е достатъчно. Но ако научиш нещо повече за историята на изкуството или пък за Алиса, ще е прекрасно. Когато правя изложба, идват няколко типа хора. Едни просто минават по улицата и решават да влязат в галерията. Първият прочит е този на външното, обвивката. Вторият слой е за малко по-различна публика, която е разбрала за изложбата и е привлечена от някоя от фотографиите. Те ще се загледат и ще помислят, ще разберат може би малко повече от другите. Третите са студенти или фотографи, които познават езика на фотографията, на изкуството като цяло, и могат да четат това, което виждат. Тази публика като види модел, който е във водата, ще познае Офелия на Шекспир. Случвало се е да дойде някой посетител и отдалеч да възкликне: „Това е Офелия!", да направи връзката между модела, който лежи във водата, и умиращата героиня на Шекспир. Един от последните слоеве на прочит е този на професори и преподаватели. Понякога те виждат неща, които дори самият аз не съм видял. Днес човек може да достигне до фотографията по много начини. Може да влезе в интернет и да види. Ако моята работа прави хората щастливи, значи и аз съм щастлив. Най-големият комплимент е, ако някой реши да си купи моя фотография. И не заради парите, а заради желанието на зрителя да вижда конкретно тази снимка всеки ден. Това е голяма чест за мен, дава ми сили да продължавам да снимам.

- Ако видите белия заек, ще го последвате ли?

- Да, бих го последвал. Понякога закъснявам за кинопрожекция, защото не намирам къде да паркирам. След това влизам в залата с 5 минути закъснение и филмът вече е започнал. Тогава попадам на конкретен момент. Нещо много странно се случва на екрана, не разбирам какво е довело до него, но това, което виждам, буди любопитството ми. Какво се е случило преди това, какво следва? Красиво е, интригуващо. Започва като тайна. Не разбираш какво е било, нито какво предстои. Това те кара да виждаш и да мислиш. Искам да пресъздам точно това усещане в моите фотографии. Чувството, сякаш си закъснял за кино и не знаеш какво е минало, нито какво следва. Като видиш фотографията да си зададеш въпроси, да помислиш какво има да ти разкаже тя.

- Какво виждате в жената?

- Красотата, самотата... Моите проекти са между красота, естетика и самота. Защото истината е сред самотата. Тя е част от женското и никога не върви с мъжкото начало. Възхищавам се на жената, обожавам я, обичам я. Всички художници са изпитвали същото. Да вземем Да Винчи, той е бил хомосексуалист, но е рисувал жени, защото е виждал красотата в тях. Прекрасно е да изразиш божествеността в жената. От една страна стои моделът със своите чувства и вътрешни емоции, от другата страна стоя аз. Не целя моделът просто да е красив, това е за реклама, а работя върху емоциите. Искам хората да усетят снимката, искам аз да мога да усетя модела. Когато зрителят види фотографията, да усети мен, модела, идеята и историята заедно.

- Кога моделът е наистина гол пред камерата?

- Мисля, че всички мои фотографии се стремят да прозрат голота. Прибягвам до това да изразя идеята си с физическа голота, когато е необходимо, но не е самоцел. Стремя се да видя голотата на моделите в очите им. Искам да уловя това, което се върти в главата на човек. Затова не мога да работя със срамежливи модели, които не смеят да застанат пред обектива с прозрачна дреха например. Офелия преди да умре, отива да събере цветя от полето. Тук е красотата. Шекспир не ни казва как тя пада и умира. Тя се самоубива, но умира спокойно, това е невероятното, именно в този момент. Ако моделът не може да разбере какво искам да направя, не усети идеята ми, тогава не се получава. Исках да вложа Шекспир в историята. Сложих буквално самата история в снимката. Листовете, които свободно плуват около модела, са страници от старо издание на „Хамлет". Заболя ме, но пък се получи красиво. Всеки път се опитвам да променя нещо във вече готовия сюжет, да вложа от себе си.

- Вярвате ли в приказки?

- Да, обичам приказките. Като дете бях очарован от тях. Всеки път, когато снимам, внасям нещо от детството си. Може да е един цветен балон, шарена хартиена въртележка или изобразяването на някоя мечта или сън. Взимам играта и я претворявам във фотографиите си. Вплитам детските си спомени, всичко видяно и преживяно през годините. Преплитам реалното с нереалното.