Любомир Сергеев поделя времето си между Ню Йорк и България. Има студия в Бруклин и София. Роден е в Търговище, изкарва си хляба като фотограф от 20 години, последните 8 от които – и в чужбина. Живял е в почти всяка европейска столица, а от 4 години е на американския пазар. През 2014 г. печели наградата „Виктория", наричана също и световен Оскар за фотография. Фотограф на годината за 2015-а на Onеeyeland, за 8-а поредна година попада в класацията на 200-те най-добри дигитални артистd. Селектиран като един от 55-те топ фотографа в Северна Америка, както и сред водещите 5% рекламни фотографи в света 6-а година поред.
Един от популярните му и провокативни проекти у нас беше да покаже в нетипична светлина герои от историята като Ботев и Хан Кубрат, „като протест срещу изпълненото с корупция, мерзост и политически манипулации настояще на България, вече незаслужаваща историческите си герои".
- Как се насочихте към фотографията? А към рекламната ѝ форма?
- Фотографията ме споходи покрай забежките ми в театъра, когато бях около 17. В театъра има много голяма магия, много търсене на всякакви трудноуловими моменти вътре в нас, вън от нас, в другите, в света изобщо. Такова търсене ме срещна с фотографията. Не е приключило и досега, а и едва ли ще приключи някога. Търсенето е в основата на всяко изкуство. Търсене на красивото и отговаряне на всички въпроси, които потенциално могат да бъдат зададени чрез него.
Бъдейки неспасяем перфекционист, рекламната фотография се оказа най-подходящото амплоа за мен. Да реализирам идеите си, мои или много често нечии други, винаги е било най-голямото предизвикателство. Съответно и нещото, носещо най-голямо удоволствие. Това го правя вече над 20 години и всеки път, когато снимам, правя нещо, което не съм правил досега и продължавам да търся и откривам нови светове.
- Може ли да разкажете малко повече за сегашната си работа в рекламната фотография в Ню Йорк? Как бихме могли да си представим тамошните впечатляващи мащаби на работа?
- Работата ми в Ню Йорк е част от това нескончаемо търсене, за което говоря. За мен е много важно непрекъснато да има развитие. Смятам, че това всъщност е животът. Ние просто трябва да вземем всичко, което ни е по силите, спрямо нашите етични и естетични потребности, и да не спираме да се развиваме.
В Ню Йорк и в Америка като цяло се работи по много по-различен начин от този в Европа или останалия свят. Мащабите са наистина впечатляващи. По-впечатляващо обаче е битката и конкуренцията, която съществува на всички нива. Не само в рекламната фотография, но и в модната, артфотографията и т.н. Предлагането е чудовищно и за да се успее, се изисква много. Колкото по-нагоре си в "йерархията", толкова е по-трудно да се поддържа ниво и да се развива човек професионално. Съответно, когато се случат нещата, и удоволствието е по-голямо. Както и всички дивиденти, които идват с това. На определени нива се работи много по-спокойно, отколкото в България, тъй като всичко е регламентирано и човек просто трябва да следва правилата. Но на други лудницата е пълна, тъй като нивото и темпото на работа е съвсем несравнимо.
Като цяло структурата на пазара на рекламна фотография в Америка ми дава определена свобода, която в България никога няма да имам, най-вече заради мащабите на страната ни, но и тук ми се предлага друг тип свобода, която в Америка никога няма да имам. Възможността ми да комбинирам тези два свята е всъщност най-голямата ми привилегия и нещото, което спомага развитието ми като личност и артист най-много. Давам си сметка за това ежедневно.
- Кой е според вас най-креативният ви проект?
- Много е трудно да отговоря на този въпрос. Имам доста любими проекти, но не мога да класифицирам някой като най-креативен. В повечето случаи всеки проект обслужва дадена идея и може да се нарече креативен единствено в съответния контекст. Например, ако се прави нещо за ресторант и то се счете за такова в ресторантския си контекст, то със сигурност няма да бъде така оценено в контекста за боя за коса.
За да отговоря на въпроса все пак, мисля, че най-креативният ми проект тепърва предстои.
- Кое отличава наистина добрата рекламна фотография от останалата огромна маса?
- На първо място това е историята зад фотографията. Идеята и разказът. Онези така популярни хиляда думи, които се съдържат във всяка добра фотография. Въпреки това, за да бъде една рекламна кампания добра, то не е задължително тя да бъде подкрепена с ефектна фотография или ефектен принт. Маркетингът и комуникациите са "сложна наука" и много често е трудно да се каже кое е добра рекламна кампания. В този смисъл една добра рекламна фотография не винаги е задължително да бъде суперефектна. Наистина добра е тази, която успее да свърши работа за кампанията, да увеличи интереса, продажбите, потребителите и т.н. На първо място задачата на рекламната фотография е да продава, после да е ефектна, естетически издържана и запомняща се и т.н. Най-добре е, естествено, ако всичко се случи в един проект и една фотография. Като цяло добрата рекламна фотография е съвкупност от много фактори: идея, организация и продукция, техническо изпълнение и естетическа издържаност. А когато всичкото това има и добро планиране и стратегия за използване, тогава може да се каже, че една рекламна фотография е наистина добра!
- Наричате себе си и визуален разказвач. Коя е най-интересната история, която може да ни разкаже един кадър? Кога кадърът спира да бъде просто отражение на един миг и става цяла история?
- Да се разкаже една история хич не е лесно. Дори понякога и да изглежда така, уверявам ви, зад този така добре разказващ история кадър, има много, много труд. Когато опре до идеи и истории, наистина няма ограничения. Единственото ограничение е въображението. Аз вярвам, че историята е винаги интересна. Веднъж за едни хора, веднъж - за други. Понякога има истории, такива саможиви и странни, които са разбираеми само за определен тип хора или просто за много тесен кръг. Ако разказвачът разказва добре обаче, а историята се припознае от максимум хора, то тя автоматично започва да се счита за много добра. Добрите режисьори са такива, когато филмите им се харесват.
Когато кадърът е отражение на един миг, той също е цяла история с начало, среда, а понякога и край. Най-любимата ми фотография винаги е била репортажната. Онази, която улавя точно този кратък миг, но въпреки това разказва безкрайно интересна история, понякога целия живот на тези, които присъстват в кадъра. Винаги съм имал чувството, че в създаването на качествените кадри от този тип фотография участва някаква висша сила и фотографът е само проводник на тази вселенска закономерност, която не е никак случайна.
- Кога една фотография ни лъже и кога ни казва истината?
- Въпреки че се възхищавам изключително на репортажната фотография, тя не е моето нещо. Тя е прекалено истинска. Разказва за истините в живота, които в повечето случаи не са красиви. За мен красотата е водещото в този свят и нескончаемата ми жажда за красиво ме тласка да изобразявам предимно имагинерни светове. При мен трябва да има хипербола, всичко да е естетически издържано, почти съвършено, да изобразява най-висшите цели на хората и да ги кара да мечтаят.
Истината е, че най-качествената фотография е тази, която размива границата между истина и лъжа. В крайна сметка на света има много и от двете, а ние сме тези, които избираме кое да виждаме.
- Кое е любимото ви място за снимки у нас и в чужбина? А кое мечтаете да посетите, но до момента не сте имал възможност?
- Може би най-невероятното място, на което съм снимал, е пустинята в Тунис. По принцип се прехласвам по необятните пространства открай време. Особено тези, които имат повтарящи се елементи. Индия е превъзходно за снимане място, Виетнам, Шотландия. Америка, особено Уайоминг, Юта и Калифорния. Не съм ходил в Исландия все още и тя ми е следващата локация.
- След толкова дълга и обемна история на рекламата, има ли още какво оригинално да се измисли?
- Постоянно се срещам с хора, които имат за основна цел да измислят нещо ново и да заснемат нещо невиждано. Толкова силно са се вкопчили в това, че дори не успяват да си освободят съзнанието и реално да го създадат. Срещам и други, които имат прекрасни идеи, но някак си не успяват да се концентрират за достатъчно дълго върху едно нещо и да ги реализират. Всички ние ползваме идеите на хилядите поколение преди нас, на естетическите норми, които дадената култура ни е наложила, свободите или ограниченията, които географското положение ни e определило и т.н. И това е всъщност най-хубавото. Възможностите са безкрайни и, както се казва, ограничени сме само от собственото си въображение.