-------------------------------------------------------------------------
Четвъртото измерение, което векове наред не дава покой на мислители, математици и физици, не е времето, както днес се смята! Четвъртото измерение е началото на координатната система, там, откъдето векторите за широчина, височина и дължина тръгват. Тази провокативна теза, която разбива съществуващите постулати, в т. ч. Теорията на относителността на Айнщайн, развива в своя труд "Реалното физическо пространство" (1996 г.) философът, любителят на космологията, президентът д-р Желю Желев. Ще се съгласите ли с неговите аргументи, или имате свои по темата?
Четвъртото измерение на пространството има дълга и поучителна история. За продължителен период то е било обект на всевъзможни спекулации от спиритуалистите и всякакви „учени" шарлатани. В техните ръце то е измерението, което придава на обикновеното наше триизмерно пространство невероятни свойства. Всичко, което не е възможно в тримерното пространство, е възможно в пространството с четири измерения. За съжаление то не е достъпно на обикновения човек. В четиримерното пространство пребивават духовете и вършат невероятни неща.
Но да оставим настрана спекулациите. През Средновековието с този въпрос се е занимавал френският математик Орем. В съчинението си „Въпроси към геометрията на Евклид" пише: „... някой може би ще изрази съмнение, ако линейното качество е представимо тук като плоскост, а плоското – като тяло, имащо три измерения, то излиза, че телесното качество може да бъде представено като притежаващо четири измерения под формата на нов вид качество."
Аз казвам, че
това не е възможно
Защото ако текущата точка се представя като пораждаща линия, линия – плоскост, плоскостта – тяло, не следва, че когато си въобразяват тялото текущо, то поражда четвърти род количество. То си остава тяло и затова в книгата „За небето" гръцкият философ Аристотел говори: „От тялото не се извършва преход към друг вид количество."
Към възможността да се построи в геометрията тяло с четири измерения отрицателно се отнася и немският математик Ширел (1525 г.): „ Ако в аритметиката виждаме, че ни се разрешава да съчиняваме много неща, даже ако те изобщо нямат форма, в геометрията не се разрешава да се предположат телесни линии и повърхности и да се излезе зад пределите на куба, както ако имаше повече от три измерения, тъй като това би било противоестествено...".
В 1746 г. Кант прави опит да си обясни защо четвъртото измерение е невъзможно: „Четвъртата степен е нелепост по отношение на всичко онова, което ние можем да си представим за пространството със силата на въображението. В геометрията е невъзможно да се умножава квадратът на самия него, както е невъзможно да се умножава кубът на неговия корен."
Отрицателното отношение към четвъртото измерение се определя преди всичко от невъзможността към трите
взаимно перпендикулярни линии,
пресичащи се в една точка,
да се построи четвърта, която да бъде също перпендикулярна на тях. Това показва, че четвъртото измерение на пространството не може да бъде равноправно с другите три. Ако изобщо може да има такова, то трябва да се търси другаде.
И тук идва идеята към трите пространствени координати (x, y, z) да се въведе времето и ролята му на четвъртата координата.
Това математика дължи
на френския учен Лагранж,
който в труда си "Аналитична механика" от 1788 г., реализира тази идея. Справедливостта обаче изисква да кажем, че тя е лансирана още от Даламбер в неговата „Енциклопедия" .
В по-новото ни време идеята, че четвъртото измерение е времето, се възприема от строителите на Теорията на относителността. При изграждането на математическия апарат на теорията Г. Минковски въвежда времето като равноправна четвърта координата. Според него съществува единно пространство-време, а изолирани едно от друго, пространството и времето са фикции.
Каквито и изчисления да се правят обаче, те не могат да променят реалния факт, че времето не е пространство. То остава псевдопространство, подобно на енергията, импулса и т.н.
Времето не може да бъде действително измерение на пространството поради 2 прости съображения: първо, те са несъизмерими, защото се измерват с различни единици – пространството със сантиметри, времето – със секунди, второ, пространството е двупосочно - движението в него може да се извършва наляво и надясно, назад и напред, при което двете посоки са равноправни, докато времето се движи от миналото към бъдещето.
Особености на движението
в четвъртото измерение
За разлика от обичайните три измерения на пространството, където движението във всяко едно от тях е равноправно, движението в четвъртото се отличава съществено. Ако по координатите x, y, z, фиксиращи трите измерения на пространството, тялото може да се движи, без да се налага да претърпява някакви качествени промени, движението в четвъртото измерение задължително го изисква. То става за сметка на другите три едновременно. Последните намаляват. Когато сферата, свивайки се, се устремява към нулевия си обем и това става за сметка на другите три координати, които се устремяват към началото на координатната система. При разширяването става обратната промяна. Координатите нарастват за сметка на все по-рядкото присъствие на четвъртото измерение в единица обем.
Това показва, че четвъртото измерение е по сила равно на другите измерения, взети заедно. То се уравновесява с тях и поради това
представлява най-силното
измерение на пространството
Затова и движението в него е винаги свързано с дълбоки качествени промени. Една масивна звезда с маса няколко пъти по-голяма от слънчевата и черната дупка, в която тя се превръща в края на термоядрената й еволюция, се отличава радикално в основните им физически параметри. Вече неутронна звездата показва такава дълбока промяна: атомите не съществуват повече, електроните са натъпкани в протоните и от предишната организация са останали само неутроните, плътно притиснати един до друг.
Същинското движение в четвъртото измерение става, когато тялото започне да се свива в собственото си пространство. Класическият пример за това е гравитационният колапс. Когато достатъчно масивната звезда в края на своята термоядрена еволюция под действието на гравитационните сили започне неудържимо да се стреми към сферата на Шварцшилд и мине под гравитационния си радиус, тя извършва движение в четвъртото си измерение.
При обратния процес – антиколапса или експлозията, при който тялото се разширява, четвъртото измерение връща мащабите на другите три измерения. Когато тялото се свива и разширява,
то се движи в измеренията
на своето собствено пространство
Това е малко трудно за представяне, защото природата не се е погрижила да ни предложи такъв чист случай, който да се наблюдава непосредствено. При всички крайни случаи вътре във Вселената свиването и разширяването като че ли става в едно автономно пространство. И това действително е така и точно този факт пречи да се схване механизмът.
Когато произведем един изстрел с пушка, зарядът на патрона превръщайки се в газове, увеличава своя обем 1000 пъти. Същото е и ако изпарим един определен обем вода. Парата ще има 1000 пъти по-голям обем от течната вода. Но и в двата случая промяната става във външното пространство, в което предметът е, тъй да се каже, потопен.
Единственият уникален случай, където свиването и разширяването на „тялото" е в неговото пространство, е Вселената. По отношение на нея няма външно пространство, защото извън нея не съществува нищо друго. Поради същата причина тя не може да се движи иначе освен в измеренията на собственото си пространство.
При движението на тялото в четвъртото измерение обаче се променят не само абсолютните стойности на другите измерения, променят се и всички други фундаментални свойства, отнасящи се до неговата метрика и топология: кривината на пространството, разстоянието между точките и пр.
Стават дълбоки качествени промени в самата организация на материалния субстрат. Разрушават се и респективно се възстановяват редица етажи в йерархичната структура на материята. При различните етапи на гравитационния колапс например се разрушават различни етажи: при белите джуджета се разрушава нормалната структура на атомите. Веществото се оказва в „изродено състояние": запазват се атомните ядра, а електронните им обвивки се разрушават. При неутронните звезди се разрушават и атомните ядра, електроните се натъпкават в протоните и от предишната структура на атомите остават само неутрони, плътно притиснати един до друг.
При „черната дупка", където колапсът става още по-дълбок, вероятно се разрушава и неутронният етаж на материята, а може би и още по-надолу.
Би трябвало да се предполага, че при пълния гравитационен колапс на Вселената се разрушават много повече или пък всички етажи в нейната йерархична структура. Разрушават се Мегагалактиката, отделните галактики, съзвездията, звездите и планетите, молекулите, атомите, елементарните частици и пр.
Особености на движението
в четвъртото измерение
1. То е привилегия на големите маси, които са способни да породят достатъчно големи гравитационни сили, необходими за сломяването едни или други структури в организацията на материята.
2. Движението в четвъртото измерение става скокообразно и катастрофично. Пример - избухването на Нова или Свръхнова звезда, от която може да се получи различна дълбочина на колапса – бяло джудже, неутронна звезда, черна дупка. Тази скокообразност се определя от йерархичната структура на материята. Всеки колапс според големината на гравитационните сили разрушава йерархията до определен етаж съответно: Мегагалактика – галактически купове – галактика – звезда – мезотяло – молекула – атом – елементарна частици – кварк и т.н.
3. Вселената, която разполага с безкрайно големи гравитационни сили, може да свие материята до нулевия обем, като същевременно увеличи плътността й до безкрайност (състоянието на сингуларност). Поради това тя единствена е способна да разруши всички етажи от предишната йерархична структура на материята, да обърне измеренията на пространството и да постави началото на антиколапса – началото на новата Вселена.