Добре, че сме наясно с машинациите на егото, пише Енглер. Въпреки че то е хитро, можем да използваме за своя защита уловките му. „Виждаш ли, аз ти казах, че ще е трудно. Защо не почакаш, докато се почувстваш по-добре. А после вече ще се захванеш с духовната си практика.”
В традиционния азиатски будизъм има нещо подобно. Такова отношение към целта на духовната практика антропологът Мелфорд Спиро нарича „каматически будизъм“ - когато практикуващият решава, че целта „вътрешна свобода“ в този живот не може да бъде достигната и вместо да се движи към целта, той решава да трупа заслуги, за достигане на „по-добро“ прераждане. Мотивацията му е самозаблуда – че ако следващият му живот е „по-добър“, той ще има повече възможности да практикува освобождаване. В азиатския будизъм това е честна и допустима позиция, тъй като условията на живот на практикуващия могат да не са в подкрепа на практиката.
Но очакването на „по-добро“ прераждане, също както и очакването на времето, когато ще ни стане по-добре, могат да се тълкуват като рационализация за избягване на тежките усилия, необходими за големите промени.
Странно е, чак не е за вярване, но наистина без да го съзнаваме, можем да използваме духовната си практиа, посветена на избавянето от егото за неговото заздравяване.
Странно, странно...Колко да е странно...
Всъщност ще намерите ли в живота си нещо, което да не сте поставяли или да не може да се постави, за да обслужва неврозите ви? Аз го направих в самото начало на будиската си практика. Една от моите части откликна непредвидено на Първата благородна истина – истината за страданието. Моята осъзната (и в определен смисъл искрена и правилна) реакция беше такава: „Слава Богу, най-сетне някой да каже нещо за това!“
„Страданието“ отговаряше на потребностите на егото, идеално обясняваше злините в този живот и предлагаше внимателно подбрани лекарства.
„Идеално“ беше любимата дума на майка ми. В нейния светоглед, а също така и в нашия дом, нямаше място за несъвършенството или нещастието. Потрябваха ми много години терапия, преди да разбера как това дълбоко и мрачно чувство е резонирало върху мен с Истината за страданието. Удоволствието, което майка ми и аз самият сме намирали в страданието, ни даваше лост за въздействие, власт над другите, а също така ефективно изкупуваше вината...Без разбиране на тези неосъзнавани мотиви Първата благородна истина дълго време оправдаваше и поддържаше моите невротични нужди.
Простичко е: иска ни се да вярваме, че духовната практика е изключение от правилата. Искаме гаранции, че има един път и ако ние сме на него – няма как да сбъркаме. Че ако сме в „правия път“ сме неуязвими. Че нашата способност към самозаблуда и самосаботаж ще изчезне. Че духовният път е една практика, която ако спазваме можем да сме уверени, че ще „сработи”...
Фактите ни казват, че няма нищо такова. Не съществува такава практика или метод за медитация, независимо за кой сектор на духовното става дума, които да не са докоснати от тревоги, потребности, закостенелости, убеждения, емоционални патерни или от динамиката на нашата лична история и нашия характер.
В крайна сметка ние, както и преди, трябва да работим с онези части от себе си, които сме се надявали да изгубим с помощтта на духовната практика.
Не, просветлението ги открива! Преди достигането му ние можем да иногрираме или рационализираме недостатъците си, но след излизане на Пътя, това вече е невъзможно. Слабостите ни стават до болка очевидни. Очевадни. В същото време се развива стремителна решимост те да бъдат отстранени. Нищо не може „да почисти“ емоциите с един замах. Когато се докоснем до просветлението следва перманентна тренировка за почистване на емоциите. За да може поведението ни да се съгласува с нашите разбирания. Осъзнаването на този момент и от изключителна важност за духовното ни развитие.
Прочети още:
Жив ли е мъртвият будистки монах?
Хамбо Лама умира през 1926 г., тялото му е със запазени жизнени показатели до днес