Това трогателно писмо разплака много хора пред телевизионните екрани преди две седмици. С него 31-годишната Красимира, участник в петото издание на предаването „Фермата“, излъчвано по bTV, призна, че не е щастлива да живее в тишината на вечното съглашателство „мир да има“, в беззъбото живуркане в бетонираната си зона на комфорт. Предаването няма сценарий. То е разрез на обществото и лупа на проблемите на обществото. Нека прочетем за едно събуждане, което понякога е придружено със сълзи, но всъщност е началото на свободата да бъдеш себе си.
Какво е щастието?
Да се събудиш жив и здрав, да легнеш с усмивка, да погледнеш детето си в очите и да видиш там целия свят. Някога щастието е в познат аромат или в любима мелодия. В топла дума или в чист смях. Но най-важното – щастието е гориво. То ни зарежда през целия ни живот. А животът тече. Будиш се и си на 31. Поглеждаш назад и скупчваш шепа спомени, за да стоплиш празника си.
Днес не съм щастлива – а имам толкова много причини да бъда. Можете да ме наречете егоист или неблагодарница, да ме сочите с пръст, но ми подарете 5 минути внимание, защото искам да ви кажа нещо много лично.
Преди да вляза тук, замитах проблемите си под килима. Изтупвах тежестите през прозореца и живеех на сянка от ветрове и пожари. Удобно е и е лесно. Когато си такъв винаги има хора около теб, които се грижат за всичко. И си мислиш, че това е животът. На сухо. И спокойно обгрижен и защитен.
Но това е грешка.
Животът е един. Животът е подарък. И никога не е късно да го вземеш в ръце. Истината също е една и често тя е гадна и болезнена. Убиваме любимите си хора, за да спасим себе си, защото с развалено „себе си“ се живее много трудно.
Искам да бъда пример. Добър, лош…Искам да оставя нещо след пътя си. Искам да съм щастлива. Да греша, да падам, да ставам, да губя и да намирам…
Искам да дишам дълбоко и да не ми тежи. Искам да рискувам и най-много искам да усещам.
Тук усещам, смея се, плача. Провалям се, успявам, тук съм аз и съм човек. Но хората грешат и нараняват. Също така се и променят.
Ако сега скоча и счупя главата си поне ще знам, че съм пробвала.
Не искам да нараня никого.
Не понасям чувството за вина.
Но ми е време да понеса отговорността – дори пред самата мен. Животът ми ще се промени. Нямам представа ще има ли кой да ми подаде ръка, когато си тръгна от тук.
Но детето ми заслужава щастлива майка. И обещавам, че ще я има.
Един съвет – не бъдете като мен.
Не търсете тишината и безветрието. Не потискайте емоциите се, не чакайте по-добър момент никога.
Защото по-добрият момент се оказва най-неподходящият.
Колко боли да пораснеш?
Простете ми.