Светът в теб29 ноември 2019

За смъртта не трябва да се плаща

Филантропът Нюта Федерместер за любовта към отиващите си в болка

Снимка: Cristian Newman, Unsplash

„Палиативна" в превод от латински означава „покривало". Палиум е покров. Нещо, което прави пашкул около пациента, обгръща го и го защитава. Човекът в края на своя живот се нуждае от същото, от което и в началото бебето.

Майката, когато повива детето си, му говори: „Сега ще измием дупенцето, сега ще намажем ръчичките и ще разтрием краченцата, ще ги завием...“ Човекът, който си тръгва от този свят, е безпомощен – лежи, унесен в полудрямка, почти в полусъзнание заради болкоуспокояващите, очите са затворени. Той не разбира от коя страна идва гласът ти и от коя страна се приближаваш към него. А тъй като в този миг ти си мама за него, то не спирай да му разказваш какво точно правиш с него, когато хванеш ръката му, за да изрежеш ноктите му.

И, да, да, абсолютно задължително: приспивай го с думи, успокоявай го. Създай му усещане за защитеност, че не е сам, минимизирай страха му.

С такава любов говори за работата си известната в Русия Анюта Федермесер. Тази жена още като 16-годишна е работила като доброволка в Първия Московски хоспис, ръководен от майка й – Вера Милионшчикова, починала през 2010. Нюта, както я знаят сред народа, създава още хосписи за палиативна грижа, създава и фондация „Вяра“, в която се набират средства за медицинска, социална, психологическа, духовна, юридическа и всяка друга подкрепа на умирающите.

„За смъртта не трябва да се плаща“ е мотото на Нюта. Работният й ден е 18-часов. Никой никога с такава страст и любов не е полагал грижи за отиващите си от тази земя като Нюта и екипът й.

„Една от нашите пациентки поиска маникюр и педикюр, повикахме професионалист. Жената си отиде щастлива с разноцветно боядисаните си нокти. Друга поиска автограф от известен хокеист. Слава на Бога, той се съгласи и охотно гостува на хосписа, разказа на пациентите ни за славното си минало в спорта.
Имахме трогателен случай с едно момче, болно от рак в последен стадий, който не можеше да се свърже с момиче, в което твърдеше, че е влюбен. Знаехме долу-горе локацията, защото той ни беше разказал много за девойката и от кой квартал е. Издирихме я и й предложихме да се срещнат с момчето. Нямаше по-щастлив младеж от него, макар смъртта да го взе няколко дни по-късно. Лекарите събраха малко пари и им купиха верижки, на всяка закачено по половин сърчице. Опитваме се да изпълняваме последните желания на нашите пациенти. Те го заслужават“

Майката на Нюта – Вера е смятала, че в хосписа трябва да работят щастливи хора - влюбени, любими, любящи. Хосписът не е дом на смъртта, не е приют за милостиня, не е болница, а нов тип институция за Русия, където най-важното, което се дава на пациента – това е любов. Когато човек чувства, че е обичан, болката му преминава и той живее по-дълго, казвала доктор Милионшчикова.

Нюта разказва, че мечтата й е да не остане нито един хоспис, където отиващите си стенат и вият от болка без да получат обезболяващо, където те не са нахвърляни по леглата, тънещи в собствените си нечистотии и смрад от дезинфектанти, мръсни, измъчени, страховито изглеждащи, без тълпи студенти, които се смеят и си правят селфита на фона на агонизиращи мъже и жени (точно такава сцена заварила тя в един от държавните хосписи).

7 са хосписите от веригата до този момент. Нюта инструктира всеки новопостъпил лекар или медицинска сестра: да чукат преди да влязат в стаята на болните, да не казват „здравейте“, а „добър ден, „добро утро“ или добър вечер“, защото повечето от пациентите не знаят на кой свят са от замайването и залежаването, от спуснатите щори нямат понятие коя част от деня е. Разчита се и на благородната помощ от доброволци. През минологодишните коледни празници и в 7-те хосписа именно доброволците са се погрижили за празничната трапеза на пациентите.

Източник