Държавата ни обезчовечава в очите един на друг

• Аз не съм екстремист – нито от гледна точка на лингвистиката, нито от гледната точка на здравия разум.
• Съществуващата в страната ситуация унищожава всякакви възможности за човешко процъфтяване. 10% от най-заможните руснаци са концентрирали в ръцете си 90% от благосъстоянието на страната. Сред тях, разбира се, има много достойни граждани, но по-голямата част от това богатство е получено не от честен труд в полза на хората, а чрез банална корупция.

Нашето общество е разделено на две нива чрез непроницаема бариера. Всички пари са концентрирани на върха и никой няма да ги върне оттам. А „там долу“ – без преувеличение – е останала само безнадеждност. Като разбират, че няма на какво да разчитат, като разбират, че колкото и да се стараят, те не могат да донесат щастие на себе си или на семействата си, руските мъже стоварват целия гняв върху жените си, те или се пропиват, или се обесват. Русия е на първо място в света по броя на мъжки самоубийства. В резултат на това една трета от всички семейства в Русия са съставени от самотни майки с деца. И тук ми се иска да попитам, това ли са начините, по които защитаваме традиционната институция на семейството?

• Ако все пак някъде се появи съвместна дейност, тя незабавно започва да се възприема като заплаха от пазителите [на реда]. И няма значение какво точно правите: дали помагате на затворници, дали се застъпвате за правата на човека, дали защитавате природата – рано или късно вие ще бъдете застигнати или от статута на „чуждестранен агент“, или просто ще бъдете затворени. 
  

Единствената социална политика, която руската държава провежда последователно, е разединението. Така държавата ни обезчовечава в очите един на друг. В нейните собствени очи всички ние отдавна сме обезчовечени. Как иначе да се обясни такова варварско отношение към хората от нейна страна? Отношение, което всеки ден се подчертава чрез побои с палки, изтезания в колониите, игнориране на ХИВ епидемията, затваряне на училища и болници, и т.н.

• Превърнали сме се в нация, която е забравила как да поема отговорност. Станали сме нация, която е забравила как да обича. 

• Нашите страдащи граждани трябваше да се научат, че инициативата е наказуема, че шефовете винаги имат право, просто защото са шефове, че тук щастието може и да е възможно, но не и за тях. И като научиха това, те започнаха постепенно да изчезват. Според статистиката на Росстат, Русия постепенно изчезва със средна скорост от минус 400 хиляди души годишно. Но заради статистиката не се виждат хората. Така че вижте ги! Това са пропиващите се от безсилие, замръзващите в студени болници, убиващите сами себе си … хора. Такива като нас и вас.

Насилието развързва ръцете, води до безнаказаност и оттам до безотговорност. По същите причини то не води и до любов. И въпреки това, въпреки всички препятствия, аз не се съмнявам нито за секунда, че желанието ми ще се сбъдне. Гледам напред – отвъд хоризонта на годините – и виждам една Русия, изпълнена с отговорни и любящи хора. Това ще бъде едно наистина щастливо място. Нека всички си представят една такава Русия. И нека този образ ви води в работата ви по същия начин, по който води и мен.

• В заключение ще кажа следното: ако днес съдът все пак реши, че тези думи са произнесени от наистина опасен престъпник, то следващите години от живота ми ще бъдат изпълнени с лишения и несгоди. Но аз гледам момчетата, с които ме събра „московската афера“– Костя Котов, Самаридин Раджабов, и виждам по лицата им усмивки. Льоша Миняйло и Даня Конон не си позволиха да се оплакват от живота нито в един-единствен момент от кратката ни комуникация в следствения арест. Ще се опитам да следвам примера им. Ще се опитам да се радвам, че имах този шанс – да издържа на едно изпитание в името на ценности, които са ми близки. В крайна сметка, ваша чест, колкото по-страшно е бъдещето ми, толкова по-широка е усмивката, с която гледам към него. Благодаря ви!