Преди дни, в предаването на bTV „120 минути", актрисата Стефания Колева прочете едно сърцато писмо от един голям човек до неговите студенти. Автор е Стефан Данаилов, получателите са неговите възпитаници от златния му клас. Нека се потопим за минута в света на Мастера:
НА ВСИЧКИ ВАС С ЛЮБОВ
Мили мои!
Патриоти!
Радост моя! Болка моя! Грижа и надежда...
„Моя опера за три гроша“ за четири години!
„Небесен мой отряд“, хубавици мои!
Не вярвайте на онези, които ще ви кажат, че нарочно съм заминал за Рим, за да не ме видите че съм тъжен...
Не вярвайте на онези, които ще ви кажат, че нарочно съм заминал за Рим, защото не държа достатъчно на вас...
Кажете им, че вашият мастер е заминал, защото всички римски трупи ви искат на сцените си.
Кажете им, че вашият мастер е заминал, за да помоли папата да ви благослови, за това, което ви предстои.
Това е моят последен урок – най-важният.
Урокът е: ние ли принадлежим на професията или професията принадлежи на нас? Ние ли принадлежим на театъра или театърът принадлежи на нас?
Артисчета мои, талантливи,
толкова неща исках да ви кажа през тези години! Толкова неща исках да ви кажа. Толкова неща ви казах, а ми се струва, че сега започваме отново.
Изкуството има само начало...
Дълбоко вярвам в това.
И в това начало ние бяхме заедно.
Затворете очи и си спомнете улица „Раковска“, онзи наш първи учебен ден, прекрасните ветрове на незабравимата младост, ония малки пламъчета на прекрасната магия, наречена театър, които заедно разпалвахме в шепите на тия наши, чудесни, смешни, трудни и великолепни четири години...
Стояхме на дървото на „Лазарица“. Живяхме в „Домът на Бернарда Алба“. Летяхме с „Небесния отряд“. Радвахме с в „Опера за три гроша“.
Днес е вашият голям празник.
Отсега ще ви оценява публиката. Времето! Животът! Бъдещето...
Някога, в началото на века, Иван Вазов пише:
„Младостта и бъдещето могат да бъдат великодушни...“
А вие сте и млади, и бъдещето е във вас.
Бъдете великодушни, мили мои!
...Ще изгрява през годините слънцето и ще залязва. Ще ни намигат приветливо звездите и цветовете на сезоните ще ни напомнят, че всичко тече.
И ще се качвате на сцената всяка вечер, мили мои, и ще слизате от нея – разплакани или усмихнати, повели след себе си благодарните зрители, към онези благословени светове, където всичко е театър.
На добър час, мои малки артисти!
Здравейте, колеги!
И когато ви е трудно, когато не знаете какво да правите, когато капките на злобата или неуспеха се стоварват върху младите ви невинни глави, не се отчайвайте. Просто вдигнете глава, усмихнете се, спомнете си нашия великолепен клас и си кажете: „Къде си, мастер?“
И аз ще бъда до вас...Защото ви обичам!
На добър час, мои малки мастъри!
Горе главата!