снимка: iStock
Започват новините. „Добър вечер! Надявам се да ви намирам в добро здраве и психическо състояние“ се чува от екрана. Защо преди никой не започваше с това? Повечето от нас защо не се грижеха за всички свои близки както днес? А всички излизахме под мотото „Зает съм да работя, защото ми трябват пари, за да оцелея.“ Разбира се, че ни трябват. Но кое ни трябва повече? Мисля, че в последните дни всички го разбрахме – здраве. Трябват ни добре оползотворени пълноценни мигове с любимите хора, защото нищо и никой не е вечно и времето никога не се връща. Нужен ни е ароматът на пролетта, топлината на лятото, тишината на зимата и цветовете на есента. Не от прозореца на поредната ти работа... а сред природата. Трябва ти хубав филм. Книги, които да те разтърсят. Трябва ти силна и жива храна. Можем да продължим дълго, но идеята е ясна.
Нима здравето и спокойствието станаха важни едва преди седмица и половина? Нима до днес нямаше риск някой твой близък да заболее тежко и да не го видиш никога вече? Малко хора живееха така, преди странната епидемия да забули света. Наистина е смазващо колко майки, бащи и близки тя отне. И не знам дали има смисъл да търсим отговор на хилядите въпроси, свързани с нея. Освен на един - какво ни носи със себе си като дар, освен онова, което ни отнема. Качеството на въздуха се подобрява стремглаво поради затворилите фабрики и заводи. Това би подпомогнало борбата срещу разпространението на тази и бъдещи зарази. Хората проявяват милост и помагат на по-възрастните си съседи, някои се изолират, за да защитят останалите. Развилите се технологии ни демонстрират как можем да работим, живеем и функционираме по съвсем различен от досегашния начин. Броят на катастрофите в много държави бележи спад. Всички най-после започнаха да гледат към същественото.
И въпреки че вероятно скоро животът ще се върне към нормалния си ритъм, това време ни зашлеви плесница, от която имахме огромна нужда. И която можем да използваме като пътеводна светлина към живота, който наистина би трябвало да водим. Ако изберем да прекараме тази карантина осъзнато и отговорим на въпросите, започващи с „докога“, тя ще се превърне в спасението, което отдавна чакаме. Такова от самите нас.
Сълзите полират душата, а страданието на цялото човечество може да полира колективния ни дух, ако му позволим. В очи, изпълнени със страх, най-ясно прозира същността. А същността, която показваме в тези страшни дни, е наистина прекрасна. Проявите на загриженост, любов, обединение и вяра съпътстват ежедневието ни повече от всякога. Ако това сме истинските ние, нека продължим да живеем по този достоен начин. Бидейки хората, които сме сега, ще осигурим на себе си и децата си свят, в който да няма за какво да съжаляваме на края на живота си. Свят, в който „аз“ е нищо а „ние“- всичко.
