снимка: iStock
Майката на психолога Робърт Дилтс - един от най-известните експерти в невролингвистичното програмиране, през 1978 година се разболяла от рак на гърдата. Лекували я, но безрезултатно. През 1982 година Патрисия Дилтс е изписана с четвърти стадий на заболяването. Робърт си задал въпроса как да се опита да помогне на майка си, та нали е помогнал на толкова свои клиенти...
Дилтс буквално се заключил вкъщи с майка си за няколко дни и в процеса на работа направил едно от най-важните открития в психологията.
Той открил и дефинирал причините, поради които хората сами си забраняват да променят живота си към по-добро. Дилтс нарича тези парадигми „ограничаващи убеждения" или „вируси на съзнанието". Те са три.
- Синко, разбирам, че си много привързан към мен и не искаш да умирам. Но никой никога не се е излекувал от рак в четвърти стадий, а лекарите вече ни казаха, че не могат да направят нищо повече - обърнала се Патрисия към Робърт.
Това е първото ограничаващо убеждение, което Дилтс нарича „безнадеждност". Щом никой никога не е могъл и аз няма да мога. Има вариации: „нито една жена не може това", „никой в тази страна не може така", „нито един пенсионер..." и т.н.
Но Дилтс измислил как да се справи с безнадеждността: трябва да се намерят изключения. Той изнамерил и дал на майка си изрезки от вестници, препечатки от медицински списания, записи на телевизионни предавания за хора, които са се излекували от тежки болести неочаквано и необяснимо за лекарите.
Възникнало второто предубеждение - вирусът на съзнанието, наречен „безпомощност".
- Да, разбира се, има излекувани хора. Но те не са като другите, те са особени. Аз не съм такава. Аз съм стара, слаба и болна жена. Няма да мога да направя това, което те са направили, нямам ресурса - занареждала майката на психолога.
Но се оказало, че и това може да бъде преодоляно. Робърт Дилтс, според когото всеки човек има неизчерпаем ресурс, напомнил на майка си, че когато семейството им е живяло бедно и гладувало, тя винаги намирала изход от ситуации, които изглеждали задънени. Възрастната жена си спомнила за тези моменти и й поолекнало. Но не за дълго...
Дошло и третото препятствие. Дилтс го нарича „нищожност".
- Помниш ли баба си - моята майка? Тя почина от рак на гърдата. А сестра й - моята леля - си отиде от рак на хранопровода. Много обичах и майка си, и леля си. С нищо не съм по-добра от тях. Щом те са починали от рак, защо аз трябва да оздравея? - разсъждавала Патрисия.
Дилтс открил, че по принцип хубавата черта на характера - преданост към семейството и възрастните роднини - може да изиграе на човека коварен номер. За майка му да оздравее в ситуация, при която нейната майка е починала, е равносилно на предателство. Щом така са живели нашите предци, а ние ги обичаме - и ние ще живеем така.
- Помисли си добре - отговорил Робърт. - А би ли искала сестра ми - твоята дъщеря - след време, ако не дай Боже се разболее от рак, да каже: „Щом майка ми умря от това и аз трябва да умра от него, та нали я обичам..."
- Как можеш да говориш такива неща! - възмутила се Патрисия Дилтс.
- Ами тогава дай й хубав пример сега. Ако ти решиш да се възстановяваш и подобна болест я налегне някога, тя ще си каже: „Майка ми успя да оздравее, и аз ще мога".
Ресурсът за преодоляване на нищожността, ненужността и безсмислието е позициониран в бъдещето. Децата копират родителите си. Ако сега не намерим нов модел на поведение, който ще ни осигури да изживеем още 25 години с удоволствие и полезност за нас и за другите, а седнем на пейката да си доживяваме живота и да се оплакваме, демонстрирайки на следващите поколения безнадеждност, безпомощност и безцелност, то и децата ни, които много ни обичат, на 50 ще си кажат: не сме изобщо по-добри от бащите си, които на 50 вече са били старци.
Майката на Робърт Дилтс починала. Но години по-късно и не от рак.
