Илюстрация: Виталий Гаврушченко, Unsplash
Френският философ Жан-Пол Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхностното поведение се съдържа целият Човек." Това означава, че всичко, което правим и казваме, всеки жест или мимика - нищо не е незначително, нито повърхностно и че всичко в поведението ни „говори" за личността и живота ни като цяло.
В своята книга „Психология и вътрешна свобода" белгийският психолог и психоаналитик Пиер Дако пише, че човек не е просто някакъв „сбор", той е нещо единно. Според него повечето хора се чувстват така, сякаш поредица от случайни събития са оформили от тях някакъв „пъзел", от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.
Дако казва: „Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са цялата ни история."
Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше чувство не е ново. Ако притежавахме способността да „виждаме" информацията, съдържаща се в една постъпка или в едно чувство, щяхме да обхванем с поглед целия си живот в „сгъстен" вид, разсъждава белгийският автор, станал световноизвестен с произведението си „Изумителните пътища на новата психология".
Това твърдение ни предлага друго виждане за самите нас, цялостно, богато. Позволява ни също да си дадем сметка, че представляваме „резервоари за информация", нито една частица от която не се губи, информация, която остава завинаги складирана и действаща в нас. Подсеща ни, че всичко наоколо заслужава внимание, че самите ние сме достойни за внимание. Забравили сме много неща, изтласкали сме много неща, но те са вътре в нас. Когато гледаме някого, гледа го цялата ни същност, не „тук и сега", а заедно с цялото ни минало, проектирано върху него.
И накрая най-важното: в нас, както и във всичко във вселената, нищо не може да бъде отделено от другите неща, всичко е свързано, независимо от илюзиите, които си правим в това отношение.
На въпроса „Какво търсим в края на краищата?", Дако отговаря: „Обикновено себе си и нищо друго. Всеки от нас е възпитан горе-долу по този начин. Но тъй като това тясно специализирано търсене скоро се оказва безплодно, ние се ориентираме в друга посока. Стремим се да възстановим целостта, която усещаме дълбоко в себе си, но която като че ли сме изгубили някъде по пътя. И се насочваме към другия: приятел, приятелка, познат, с когото смятаме, че имаме прилика. Така личната ни експанзия бележи точка.
Отделен въпрос е колко продължава това. Като си припомним произнесените думи и извършените постъпки, виждаме, че винаги сме се обръщали към другия, изхождайки от себе си; това е очевидно. Аз (си)ти говоря, аз (си)ти казвам, че... аз (се)те обичам и т. н. Общуваме със самите себе си, вярвайки, че общуваме с другия. Произнасяме монолози, сигурни, че водим диалози. Стремим се да се самоубеждаваме, опитвайки се да убедим събеседника. А другият в края на краищата е само инструмент, с който в повечето случаи си служим твърде неумело."
Така, според Дако, тъпчем на място. Не излизаме от себе си. Изпитваме носталгия по някаква неосъществена цел, която не сме в състояние да определим. Изневеряваме на собствената си истина. Тръгваме от себе си и се връщаме към себе си. Съвършен афективен бумеранг. Поели сме по обратния път и сме стигнали до задънена улица.
Аз търся него, той търси мен. Аз съм наблюдателят, а той - наблюдаваният; но аз също съм обект на неговите наблюдения. Аз съм неговото огледало, той - моето. Засега общуваме само чрез отраженията си...
Дали заедно ще поемем към открито море, или ще плаваме покрай брега?
[...]
Никой от двама ни все още не знае накъде отиваме. И всеки от нас ще направи всичко, на което е способен, в зависимост от това, което е. Работата постепенно ще се разгърне и би могла да продължи до безкрай.
Накъде ще се насочим? Може би към откритото море? Но повечето хора се страхуват от него. Да заплаваш по морската шир означава да поемеш пътя към живота, но също и към смъртта на външния ти образ, сблъскал се с истината за себе си.
