Знайното за личността на Орфей е крайно оскъдно. Разбира се, митологията (която крие в себе си много истини) е доста богата, но ще се опитаме от тази далечна страна, от онова време на незнайното, от въздуха, напоен с мислите на Орфей, да му направим портрет както художниците, когато възпроизвеждат образи на светци или учители на живота.
Не може да се каже точно къде е люлчиното място на Орфей, освен че е в Тракия, по-точно в Родопите. Тракия е едно от достойнствата в световната история (земя, на която имаме радостта, а и достатъчното чувство отговорни да живеем) – във всички времена тя е утроба на ценности, най-вече духовни. Защо обаче такава посветеност е сгърната и съхранена в нейните пазви, каква е била тази земя? Самото име Тракия има финикийски произход (макар че малко автори споделят това) и идва от Ракхива, което значи „етерно пространство“ или „небесна твърд“, в смисъл на духовното пространство между небето и земята. („Ра“ значи „слънце“, „кхва“ – „пространство“.) Така че Ракхива е тази твърд, за която се говори в книгата „Битие“. Логично е, че по онова време не са могли да є дадат по-висше наименование, но е очевидно, че жителите тогава на тази земя имат реален контакт с онези, които вече са я напуснали. В такъв случай е разбираемо защо древните народи са гледали на Тракия като на избраница, поселница на велики мъже, както те са наричали траките.
Тракия е духовно огнище – едно етернохрамно изповедно и душевно състояние за народите, които идват тук! (От „Веда Словена“ се вижда, че и част от индоевропейците, наречени инди, минават оттук и после отиват към Хималаите.) Ясно е тогава защо тази благодатна земя е родина на Орфей, който безспорно е от първа валенция на духовна посветеност.
В границите на обитаваните от траките земи влиза и Касталският извор (намиращ се в подножието на Парнас до Делфи) – гнездото на деветте музи, покровителки на изкуствата. Смята се, че една от тях – музата на епичната поезия и красноречието Калиопа, е неговата майка. (Цицерон и Демостен са ненадминати оратори, защото водят своето вдъхновено начало от благослова на Калиопа – ако тази вълшебница на словото не беше ги докоснала, те нямаше да бъдат така прочути с красноречието си.) Според една от версиите баща на Орфей е Аполон (според друга той е син на тракийския цар Еагър). Тогава можем да си представим съчетанието на проницателя, ясновидеца Аполон с музата от Касталския извор Калиопа!
Когато се ражда, Орфей е съпроводен с един химн – призив на душевността и будността, в който вземат участие различни йерархии посветени. Една тънка нишка сочи, че той се учи в храм на остров Самотраки, после при жреците в Египет. Там Орфей овладява тайни науки, но онова, което го тревожи, е как да намери единството. И тъй като противоречията в душата му са по-големи от получените знания, неудовлетворен, той тръгва да търси нови тайни и посвещения. Орфей е участник и в аргонавтското пътува не за Колхида. Всеки е един аргонавт, когато има дързост да преплува океани, за да се радва на благодатното златно рухо от знание. В представите на човечеството остава търсенето на Златното рухо с външните си белези: с Язон, с неговата Медея и златното руно на овена, но това, за което Орфей участва в аргонавтиката, е златното рухо, т.е. сакралната страна. А златното рухо, златната дреха, символизира тайното знание за посветените (затова без Медея Язон не може да го вземе). Значи Орфей има своите и физически, и духовни пътувания до велики места.
Но какво има да вземе Орфей и какво донася от Колхида? Може би тайна като тази, която Прометей е знаел – кой ще събори Зевс. И виждаме, че Орфей по-късно събаря стари божества. Неговият престой в школите на Египет (в Мемфис) му дава велико посвещение – знанията на посветените, ценности непреходни, които след това той предава на свещена Тракия. В онези далечни митологични времена властва представата, че Олимп – небесното царство, е само за боговете, а човекът обитава земното царство и след смъртта си – подземното. Това е вградено и в легендата за Евридика – любимата на Орфей. Тя е умъртвена от зловидието на вакханките (жрици на Луната) на злотворното божество, т.нар. тройна Хеката – коварно е отровена. (А малко ли души умъртвява зловидието?!) Според друга легенда Евридика е ухапана от змия. И както всички души в митологиите тя е отведена във владенията на Хадес (Аид).
Болката на Орфей е неизмерима. Той не може да се примири и започва борба – слиза в подземното царство, за да измоли освобождаването на Евридика и да я изведе в слънчевото царство, на земята. Колко интересна размерна скръб – да влезете в царството подземно, за да търсите душата си! Голямото знание от египетските му посвещения се прилага в действеност. (Това е погребването на инициирания в саркофага, за да излезе от царството на тялото си, да вдигне след това булото на Изида и да види реалността на Духа.) Един Платон по-късно ще каже, а и Хегел ще повтори, че тялото е гробница на душата ни. Ето колко много взаимност има между тази гробница и гробника, за да тръгнем да го търсим и да го възкресим!
Там, долу, Орфей с обаятелността си, с омайната музика на своята лира успява да склони Хадес и Персефона да освободят неговата любима. Но те поставят две условия. Едното е Орфей и Евридика да бъдат предвождани от Хермес, а другото – Орфей да не се обръща назад, докато не напуснат подземното царство. Обърне ли се, ще я загуби.
И така, Хермес води, Орфей го следва, а след тях е Евридика. Но на крачка от слънчевата земя Орфей се обръща – било поради съмнение или несигурност, било дори поради прекалена обич – и Евридика се връща долу. Винаги ще характеризирам съмнението като лично невежество или чужд шепот. (Може би паднало камъче е този чужд шепот.)
Вятърът на съмнението люлее клона на вярата, която се загубва и преминава в безверие. Човек не бива да се обръща назад, когато иска своята Евридика. Той трябва да се освободи от страха си – да знае, че ще я изведе! Тук е идеята за казаната от боговете дума – като несъмнена и безспорна. И Христос илюстрира необходимостта от несъмненост, от неотклонност с великолепния израз: Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие (Лука 9:62). Ралото прави браздата на живота – води ни да сеем. А който сее, има бъднина, че ще жъне; който няма упование да жъне, ще стои с ръка на просяк. Още по-силна е фразата Му: Ако имате вяра колкото едно синапено зрънце и кажете на тази планина да се премести, тя ще се премести (Матей 17:20). Христос познава човешката душа. Така съмнението и страхът на Орфей сочат не божеството, а човека още. Той наистина е жрец, учител, има своите посвещения, създава голяма школа, но няма още всемирното съзнание.
Трагедията обаче не е в съмнението само, а и в липсата на смелост да се върнем; трагедията е да приемем резултата за предрешен. Именно тук е прагът на жертвата. Жертвата не се интересува от резултата – тя не трябва да зависи от несполуката. Жертвата винаги е с бъднина – предприетата дейност може да е неуспешна. Естествено, човек има и възшествия, и падения, защото има развитие. По този проблем създателката на Теософското общество Елена Блаватска казва, че не е страшно човек да пада, а че не иска след това да стане, за да тръгне. Ще пада човекът! Падна ли Адам? А като слезе, работи ли? Работи!
Евридика не е само съпруга на Орфей, физическият образ, за който той се жертва – тя е душата му, с нея е космичният му брак и обреченост. Всяка интерпретация ще ни наведе към този извод. В легендите е казано, че Евридика е нимфа, а някои автори приемат душата също за нимфа. Древността няма друг начин да даде известни познания освен чрез алегорията, с която продължаваме още да си служим, защото очите на прозрението носят доминото на ума!
Наистина Евридика е личната ни душа и ето защо в един от химните на Орфей е казано така:
Забравена прастара наша дума,Толкова ясен израз, че Евридика не е само име на жена, а любов и свобода – символ на човешката душа. И ако нямаме съмнение, можем да я изведем на живот до светлината на познанието. Душата ни е в тръпката на една вселенност, която изгражда идеята за дух – исторически, национален и личен. Това е пътят на Евридика, свидетелстван от онова, което наричаме подобие, от свидетеля, който трябва да я изведе – Орфей. И неслучайно определението „певец на изгубената любов“, което времето слага на Орфей, наистина хармонира на учението му – изразява цялото му служение и жертвеност. В такъв смисъл всеки от нас може да прецени колко пъти в земното си живеене е пял песента на изгубената любов; колко пъти е имал съмнението, когато е влизал в своята пещера на великото знание, за да изведе на живот душата си.
почитана от славните предци,
е „Евридика“... Евридика не е
едничко име на жена, о, не,
то значи изначална светлина,
възторжена любов и свобода…
Някога пред посвещаваните са извиквали душата на Орфей, за да ги възземе. А Орфей, който е вече посветен, влиза в своето царство, слиза в своето подземие, за да победи – да изведе човешката душа. Така той е и божествената душа, която викат, за да се влее в иницииращите се, и духовният пътеводител, който ще ги изнася в различните царства или в степените, за които те са готови в дадено посвещение.
С тези тайни орфизмът има своя духовен, исторически и социален принос и право на живот. Ние сме душевни следовници на тракийците, а Орфей писа не само в планините и моретата, но и в душите ни. От това не можем да се лишим – Орфей не може да умре, защото го носим именно като преселение на душите ни!
Учението на Орфей е достатъчно предизвикателство да потърсим, а предизвиканият има едно право – да удовлетвори неудовлетвореността си. Ако това богатство е малко за нашето мислене, то нека се родят нови богове, за да дадат повече знания и тайни!
