Илюстрация: Ан Андерсън, обществено достояние, Wikimedia Commons
Беше ужасно студено, валеше сняг. Смрачаваше се. Беше последната нощ на годината, Нова година. В този студ и мрак едно малко, бедно момиче вървеше по улицата - гологлаво и с боси крака. Да, наистина когато излизаше, имаше чепици на краката си, но каква полза имаше от тях? Бяха много големи чепици, майка й ги беше носила последния път. Бяха толкова големи, че се изхлузиха, докато детето претичваше през улицата, тъй като две карети препускаха ужасно бързо. Едната обувка я нямаше никъде. Другата я грабна едно момче. Тичаше с нея в ръка и викаше, че ще я използва за люлка, когато си има свои деца.
Малкото момиченце вървеше с босите си малки крачета, посинели от студа. В старата си престилка, свита на вързоп, носеше много кибритени клечки - никой не беше купил нищо през целия ден. Никой не й беше дал нито един шилинг. Гладна и измръзнала малката едва крачеше и изглеждаше толкова изтощена, горкото малко същество! Снежинките се сипеха върху дългата й руса коса, която се къдреше толкова красиво около врата й, но тя изобщо не мислеше за тази красота. Светлините струяха от всички прозорци и улицата ухаеше толкова вкусно на печена гъска - беше Нова година, да, тя мислеше за това.
На ъгъла между две къщи, едната малко по-издадена напред, момиченцето седна и се сгуши като сви малките си крачета под себе си. Стана му още по-студено, но не смееше да се прибере - то не беше продало нито един кибрит, не беше получило нито един шилинг, баща й щеше да я набие, а и вкъщи беше студено. Покривът се простираше само над главите им и вятърът свистеше отвсякъде, въпреки че слама и парцали бяха натъпкани в най-големите пукнатини.
Малките ръчички бяха се вкочанили от студа, почти не ги чувстваше. Уви! Малка клечка кибрит щеше да свърши добра работа. Само да можеше да се осмели да извади една от вързопа, да я драсне в стената и да си стопли пръстите. Тя извади една и я запали. „Драс!“ - как пращеше само, как гореше! Беше топъл, ясен пламък, като малка свещ, която като че ли държи в ръка. Беше странна светлина! Малкото момиченце си представи, че седи пред голяма желязна печка с лъскави месингови крака и месингова вратичка; огънят грееше толкова благословено, топлеше така добре! Детето вече протягаше крачета, за да стопли и тях, когато пламъкът угасна, желязната печка изчезна, а то държеше между пръстчетата си малката тлееща кибритена клечка.
Извади още една. Тя гореше, блестеше и там, където светлината й падаше върху стената, тя ставаше прозрачна като було. Момиченцето виждаше какво става в хола. Масата беше покрита с блестяща бяла покривка, върху нея - фин порцелан, а печената гъска, пълна със сини сливи и ябълки, разпръскваше вълшебен аромат! И което беше още по-величествено, гъската скочи от чинията, заклатушка се по пода с вилица и нож в гърба. Тя се доближи до горкото момиче. После и тази клечка угасна и се виждаше само дебелата, студена стена.
Малката запали трета клечка. И се пренесе под най-красивата коледна елха. Тя беше по-голяма и по-богато украсена от тази, която беше видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа. Хиляди светлинки горяха по зелените клонки и пъстри картини, като онези, които украсяваха витрините на магазините, я наблюдаваха. Малката протегна двете си ръце във въздуха - тогава клечката кибрит угасна. Коледните светлинки се издигаха все по-високо и по-високо, тя видя, че сега са ярките звезди, една от тях падна и остави дълга огнена ивица в небето.
„Сега някой умира!“, каза си малката. Нейната баба, единственият човек, който някога е бил добър с нея, но сега вече - на оня свят, беше казала: когато пада звезда, душа се издига при Бога.
Момиченцето отново драсна клечка кибрит в стената. Светлината се разпръсна наколо, в сиянието стоеше баба й, толкова ясна, толкова лъчезарна, толкова нежна и блага.
„Бабо!“, извика малкото момиченце, „О, вземи ме със себе си! Знам, че ще си тръгнеш, когато клечката угасне. Ще изчезнеш като топлата печка, хубавата печена гъска и голямата благословена коледна елха!“. И то бързо драсна всички останали клечки кибрит от вързопа. Искаше да задържи баба си за по-дълго. Клечките кибрит грееха толкова ярко, че наоколо беше станало по-ясно, отколкото в светъл ден. Баба му никога преди не бе изглеждала толкова красива, силна, едра. Тя вдигна малкото момиченце на ръце и те полетяха в искрящия танц на радостта - толкова високо, толкова високо. И вече нямаше студ, нямаше глад, нямаше страх – те бяха с Бога!
Но опряло гръб на стената на къщата, в мразовитата утрин, седеше малкото момиченце със зачервени бузки и с усмивка на лице - мъртво, замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Лъчите на новогодишното слънце докоснаха малкото телце, което седеше с кибритените клечки в скута, едната връзка от които почти беше изгоряла.
„Искала е да се стопли!“ - казваха си минувачите. Но никой от тях не знаеше каква красота е видяла, нито как в благ разкош е посрещнало с баба си новогодишната радост!
