О, писмена! О, нрави!

Г лаголицата – първата славянска азбука, създадена от светите братя Кирил и Методий, съдържа над 40 букви (Различни източници посочват различни числа за броя на буквите в изначалната кирилица – бел. ред.). По-късно техните ученици от Преславската книжовна школа приспособяват тази азбука за нуждите на новопокръстените българи и създават кирилицата сред молитва и богослужение. От съчетанието на тогавашната буква А – азът  и тогавашния ер (рци – ръце) Ь в азбуката ни се появява буквата ят – ѣ. Позната още като „Е-двойно“. „Ятовата гласна в българския, като език от индоевропейското езиково семейство, е унаследена от индоевропейския праезик. Тя в класическия старобългарски период представлява широка гласна ê, която има гласеж, който е нещо средно между днешните А и Е“ – пояснява проф. Антони Стоилов, водещ специалист по българска диалектология и морфология, автор на редица трудове по съвременен български език. 

С течение на времето, под влиянието на различни предпоставки като политически промени, културни влияния и езикови реформи, някои от тези букви постепенно изчезват от употреба. Кирилският ят вече не се използва в официалния правопис на нито един славянски език, но се употребява в църковнославянските текстове. Правописът е претърпял толкова много промени от Средновековието досега, че от азбуката, сътворена през Златния век на българската книжнина, до нас достигат 30 букви, на които пишем и четем. През годините ятовата гласна – обичана и отричана, продължава да буни духовете, макар че вече не присъства в българската азбука. 

По времето, когато буквата се появява в азбуката ни, България е в своя разцвет. Нейните граници се обливат от три морета – Бяло, Черно и Адриатическо. Един народ, един език и една вяра са били верую за владетеля цар Симеон. През вековете картината се променя, държавните граници се изместват, но народът си запазва своя присъщ говор и обичаи. Родовата памет няма географски граници.

 „Ятовата гласна от около XII век нататък се разцепва, образно казано, на съставните си компоненти. В едни от диалектите започва да се изговаря като А с мекост на предходната съгласна, което днес е т.нар. „якане“, в други започва да се изговаря като Е, това пък квалифицираме като „екане“, казва проф. Стоилов. – Докато буквата Ѣ (ят) съществува в правописа, автентичността на диалектите се запазва. Например думата „млѢко“ източният българин ще я изговори като „мляко“, западният – като „млеко“, но писмено ще обозначат едно и също нещо, защото и едните, и другите ще я изписват като „млѢко“.“ 

Присъствието на буквата запазва богатството на диалектния изговор и обединява хората от различните краища на Балканите независимо от географските граници.

Много писмени извори, книги и научни трудове документират „трънливия път“ на буквите ни. Първият официален български правопис носи името на своя създател Марин Дринов, виден възрожденски филолог, историк и държавник. Правилата му са публикувани в „Периодическо списание“ на Българското книжовно нов смята буквата „щ“ за излишна и предлага да се замени със съчетанието „шт“, но по-късно я възстановява. Дриновският правопис остава в употреба до приемането на Иванчевския правопис през февруари 1899 г. Той е разработен на основата на предшестващия, поради което остава познат като Дриновско-Иванчевски. Това е най-дълго просъществувалият официален правопис – чак до февруари 1945 г., въпреки прекъсванията и измененията в него. Дриновско-Иванчевският правопис поставя основите за бъдещите развития и реформи, които водят до съвременния (установен през 1945 г. и 1983 г.).

С началото на Българското възраждане започва процесът на усъвършенстване на българския правопис, съпътстван от много спорове. В края на XIX век в страната ни са създадени няколко книжовноправописни школи. Основните са: Пловдивска, Търновска, Каравелова, Дриновска и Шуменска. Независимо че имат съществени различия по доста въпроси, мнението им за присъствието на ятовата гласна „Ѣ“ е единно. Тя се запазва до 1921 г., когато при министър Стоян Омарчевски се въвежда „Омарчевският правопис“, наричан още „земеделският правопис“, от правителството на БЗНС. Промяната е посрещната с остър отзвук от страна на образованото гражданство. Много общественици, интелектуалци и учени, сред които и проф. Любомир Милетич, пишат протестни писма до правителството и Народното събрание. Българската академия на науките се противопоставя, не признава правописа, Софийският университет предупреждава, че ще затвори врати. Българските бежанци от Македония чрез своята културно-просветна Илинденска организация изпращат официална протестна нота и заявяват, че „македонските българи ще запазят този правопис – свят за българщината – като македонски“. 

Обстановката в страната се нажежава от политически пристрастия. Комунисти и земеделци, които са левите политически сили у нас, настояват старобългарските букви „Ѣ“ и „ѫ“, носители на присъщи за българския език звукове, да бъдат премахнати. Редом с тях и буквите „ъ“ и „ь“, поставяни в края на думите и показващи как крайната съгласна трябва да се произнася – твърдо или меко. Земеделците се стремят към сближаване със сръбския правопис, а комунистите – към съветския. 

„Решението е политическо, а не научно, то цели разединение между българите, нагаждане на българската азбука и правопис към руската и сръбската, проправя пътя към отродяването на македонците от българската народност и култура“, пише историкът проф. Никола Алтънков.

Силно нападано, правителството на БЗНС е свалено от власт през 1923 г. и новите управници на България възстановяват с известни поправки стария правопис (буквата Ѣ не се изписва във всички думи, където е имала място преди). Тя е върната в азбуката от двете правителства на Александър Цанков, министър-председател на страната ни от 1923 до 1926 г. Българското общество остава разделено: едни искат буквата да бъде махната, а другите – да се запази.

Въпросът за правописа започва особено силно да се политизира след Октомврийската революция, когато болшевиките в Русия провеждат Лениновата езикова реформа. Повлияни от измененията на руския език, левите политически сили у нас настояват да се отстранят буквите ь, Ѣ и ѫ, защото ги смятат като проява на прекален консерватизъм и великобългарски шовинизъм. Десните среди разглеждат наличието им в езика като израз на българщината и жива връзка със старобългарския език.

След преврата на Отечествения фронт, извършен на 9 септември 1944 г., още същата година през ноември е назначена комисия, чиято задача е да създаде единен правопис, приемлив за всички граждани у нас и зад пределите на родината. Той има за цел да ги обедини в голямото славянско семейство на народите и да постави основите на създаването на Балканска федерация. На дело не се случва това, а точно обратното. Причините отново са политически.

Комисията, която заседава от ноември 1944 до февруари 1945 г., променя правописа ни, като премахва съществуващите дотогава ятова гласна Ѣ и големия юс – ѫ. Заедно с тях се изхвърлят трайно от употреба „ъ“ и „ь“ в края на думите. 

„Ятовата гласна обединява българското езиково землище, което се дели на две почти равни половини: източни и западни говори. Под западни говори се разбира изговорът, който остава на запад от една мислена линия от Никопол – Плевен – Пирдопско – Панагюрско, със завой наляво към Велинград и Гоцеделчевско и надолу чак до Солун. Хората в тая половина само „екат“. Източните българи и „екат“, и „якат“. 

Хората не разбират защо и какво се случва, като възприемат т.нар. македонски и българския като различни езици. От Черно море до границата с Албания фактически е било едно цяло, територия и население, обединено от ятовата гласна. С изхвърлянето ù ние махаме обединителния белег и двете половини започват да се противопоставят. Това е дълъг, интересен и изключително неосветлен въпрос пред широката общественост“, обяснява проф. Стоилов.

Преглед на архивите, пазени в Националната библиотека, показа, че вестник „Отечествен фронт“ се списва по новите правила още от 15 февруари 1945 г., преди те да са обнародвани. Правописът се нарича още Отечественофронтовски. Зад това действие стоят и други политически пластове.

„Хората, запознати с езиковото строителство и неговите лоши страни, знаят, че по същото време в Македония, тогава съставна част от СФР Югославия, на три пъти заседава подобна комисия. В крайна сметка тя маха буквата Ъ и до ден днешен, ако погледнете македонската графика, ще видите, че там няма графема за звука, а се слага един апостроф, с който се обозначава наличието му. И сега забележете грижливо съгласуваното сходство: по същото време у нас също заседава езикова комисия, това е времето, когато двете компартии (или по-скоро четирите: БРП (комунисти), зад която стои КПСС, и македонската компартия, зад която стои Югославската комунистическа партия) решават да правят Балканска федерация. Тяхната езикова комисия изхвърля от употреба най-явния български знак – буквата Ъ, която е явление в славянския езиков свят като фонема. Нашата езикова комисия пък изхвърля буквата Ѣ. Така двете комисии работят в единство – възможно най-бързо и действено да заличат българския нрав на населението в новообразуваната там държава. Целта е да се премахне от умовете на тамошните хора съзнанието за българския им произход, а тук – да покажат, че сме два различни народа. Затова т.нар. Отечественофронтовска правописна реформа у нас е политическо действие за подмяна на българското самосъзнание“, заявява проф. Стоилов. Така окончателно се скъсва връзката между нашенските български говори и Македония. Това мнение се споделя от много други езиковеди, историци, писатели и родолюбци. 

„За по-сигурно и бързо в Македония сърбизираният за сръбската асимилаторска цел „реформиран правопис“ бе наложен с жесток натиск противно на българската историческа традиция и въпреки отчаяната съпротива на българския народ по Вардарско. Това бе извършено, за да може този правопис също да участва в денационализацията и сърбизацията на българския народ, и то пред очите на цяла Европа и на целия свят“, обяснява Никола Григоров, създател и дългогодишен водещ на телевизионното предаване „Сите българи заедно“ и издател, отстояващ непримиримо българското дело в Македония, Сърбия и Гърция.

Историкът проф. Никола Алтънков обобщава: „Нанесените вреди са мащабни. Най-болезнената и с дълготрайни последици е ликвидирането/унищожението/убийството на дотогава съществуващата спойка между източните и западните говори. Да не се забравя, че решението за „правописна реформа“ е политическо, а не научно и то цели разединение между българите“. 

Години по-късно някои от участниците в тогавашната комисия за правописната реформа започват да съжаляват за стореното. Един от тях е Владимир Георгиев, който през 1974 г. публикува статия във в-к „Литературен фронт“ и призовава за завръщането на ятовата гласна Ѣ в българската азбука. 

„Буквата Ѣ е стилен, красив символ. Твърдя, че отстраняването ù представлява акт на езиково насилие, защото и източните, и западните българи до 1944 г. са писали този графичен символ, без да се е налагало на неговото място да се пише Е или Я при някакви условия. Правописните правила след 1944 г. ни задължават да се пише Я или Е в зависимост от това дали следващата сричка съдържа Е, или И, или някоя от останалите четири гласни, трябва да се има предвид и къде пада ударението. Например с Я под ударение пишем „бЯл“, „бЯла“, „бЯло“, обаче пак в същата позиция под ударение, ако следващата сричка съдържа Е или И, нововъведените правила ни задължават да пишем Е и формата става „бЕли“. Това важи и за изговора. Значи, от една страна, имаме „бЯл“, но „бЕли“, „голЯм“, но „голЕми“ и т.н., редицата е безкрайно дълга. Преди премахване на графичния символ всички са писали тези думи по еднакъв начин – бѢл, бѢла, бѢло, бѢли.

Днес изключенията от това „правило“ са безкрайно много и единственото, което се постига с тях, е да се затрудни правописът. Например при глаголните форми за несвършен вид се изисква изговор и писане с Я: „впрЯгам“ (отговаря на правилата), но за свършения вид формата в противоречие с тях трябва да я пишем и изговаряме с Е: „впрЕгна“; по същия начин „клЯкам“, но „клЕкна“, „плЯскам“, но „плЕсна“, „увЯхвам“, но „увЕхна“ и т.н. И в същото време пак за глаголи от несвършен вид и свършен вид се изисква писане и изговор само с Я, например „бЯлвам се“ и „бЯлна се“, „вдЯвам“ и „вдЯна“, „дЯлвам“, „дЯлна“, „забЯгвам“ и „забЯгна“, „млЯскам“ и „млЯсна“, и тук поредицата с изключения е дълга. И за да стане кашата пълна, правилата допускат при други глаголи от свършен вид (извън споменатите и други като тях) двояк начин на писане и изговор, т.е. и с Я, и с Е, например „крЯсна“ и „крЕсна“; „убЯгна“ и „убЕгна“, и др., обяснява проф. Стоилов. – В правописния речник от 1983 г., след това в Краткия правописен речник от 1989 г. и в Новия правописен речник от 2002 г. се казва, че при изговор са допустими дублетни форми, т.е. и с Я, и с Е. Задължително „избЯгвам“, но за свършен вид се допускат и „избЕгна“, и „избЯгна“… Е, тогава какъв е смисълът изобщо да се маха ятовата гласна, след като и двете такива форми при множество глаголи са допустими при изговор?!“, пита ученият. 

„Безпринципният хаос е пълен и при формите на миналите деятелни причастия, образувани от глаголи от първо и второ спрежение с ударение на последната сричка. При тях правилата, в изключение от основното правило, изискват формите за множествено число да се пишат и изговарят само с Я: браздЯщи, висЯщи, крещЯщи и т.н. Дори само тези примери показват, че правилата за изговор и писане на променливото Я, които са въведени с правописната реформа от 1945 г., са напълно безсмислени, защото с безкрайните си изключения затрудняват и объркват. Ако при писане се върне старият графичен символ за ятовата гласна, този въпрос изобщо няма да съществува. Няма да има якане и екане при писане“, коментира проф. Стоилов и продължава: „Някои биха казали, че така поощряваме незнанието на хората, които не се стараят да учат, да имат изискан изговор. Това не е така, защото тук не става дума за улесняване, а да се държи на една традиция, да се почита миналото на езика ни. И англичаните, и французите имат един куп буквени съчетания, които се четат и изговарят като един звук, но те пазят автентичността на езика, националната многовековна традиция.“

С началото на прехода към демокрация след 10 ноември 1989 г. отново се надига вълна за „реабилитиране“ на ятовата гласна Ѣ от някои десни политически организации, сред които ВМРО – Българско национално движение, и членове от Съюза на българските писатели и учени. Те правят опит за обществено обсъждане с цел да се въведе нова правописна реформа, с която ятовата гласна да се възстанови. Усилията им остават безуспешни.

„В Югозападния университет имах колега – проф. д.ф.н. чл.-кор. Иван Добрев, който е най-добрият старобългарист не само в България, но и в славянския езиков свят. Преподаваше историческа граматика в ЮЗУ – Благоевград, и в Софийския университет. Той заедно с тогавашния гл. ас. Петко Петков, сега професор по старобългарски език в СУ, и сегашния проф. Лилия Илиева от ЮЗУ, която откри Паисиевата история на Петър Богдан, в началото на деветдесетте години на миналия век, веднага след 10 ноември, подеха начинание за възстановяване на правописа, съществувал до 1945 г. Отзвукът на идеята им обаче беше нищожен. Група съмишленици продължихме делото им преди 6 – 7 години чрез организиране на обсъждания и участия в медиите. Изготвено бе и писмено предложение до отговорни институции в страната да се върне Дриновско-Иванчевският правопис. Получихме отговор единствено от някаква държавна агенция (по стандартизация или нещо подобно), в който главният мотив за отказ се обясняваше със затруднения при смяна на клавиатурите“, разказва проф. Стоилов.

Според проф. Стоилов това е важно за България, тъй като тази буква въплъщава самобитността и историческото наследство на езика ни. Той изразява загриженост, че ако в днешната РС Македония въведат ятовата гласна в своя правопис, тя може да бъде възприета като македонски знак, а не български. Това положение подчертава необходимостта от неотложни действия за запазване на културното и езиково наследство на България.