Изображение: Г.Илиев
През 1716 г. свещеникът Жан Мелие се изправя пред жителите на малкото френско село Етрепини, зотслужи обичайната неделна служба. От него се очаква да призове вярващите да се молят за местния благородник Антоан дьо Тули, макар всички да знаят, че той ограбва сираци и се отнася жестоко към бедните. Мелие изпълнява нареждането, но променя смисъла му: приканва хората да се молят господарят да се разкае за несправедливостите, които им причинява. Последват жалба, наказание и намеса на висшето духовенство, защото свещеникът не просто е засегнал един влиятелен човек, а е поставил под съмнение съюза между благородническата и църковната власт.
КАК НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА СЕ ПРЕВРЪЩА В РЕД
Именно този сблъсък помага на Мелие да разбере защо един несправедлив обществен ред може да се запази поколения наред. Властта не оцелява само благодарение на войници, закони и наказания, защото постоянната принуда е скъпа и неизбежно поражда съпротива. Тя става много по-устойчива, когато успее да представи неравенството като естествено, подчинението като добродетел, а човешкото страдание като заслужено изпитание. Така потиснатият не само търпи положението си, но започва да го възприема като част от правилния ред на света, докато управляващият получава не просто власт, а нравствено оправдание за нея.
ТАЙНИЯТ ТРУД НА ЕДИН СВЕЩЕНИК
Мелие остава свещеник до края на живота си, но тайно пише своя труд „Завет“, който може да бъде разпространен едва след смъртта му през 1729 г. В него той отхвърля религията, безсмъртието на душата и съществуването на Бог, но неговата цел не е просто да оспори църковните догми. Според него религиозните обещания за награда след смъртта отклоняват вниманието от причините за земното страдание, защото внушават на бедните да чакат справедливост в отвъдното, вместо да потърсят отговорност от онези, които произвеждат бедността им тук и сега. Ако едни живеят в изобилие благодарение на труда на други, тогава раят и адът вече съществуват на Земята и не са създадени от висша сила, а от начина, по който са разпределени богатството, собствеността и властта.
СТАРИЯТ МЕХАНИЗЪМ В НОВА ФОРМА
Точно тази идея прави Мелие изненадващо съвременен. Днес управляващите рядко твърдят, че правото им да властват идва пряко от Бога, но продължават да изграждат разкази, които превръщат обществените проблеми в лична вина. На човека се внушава, че бедността му е следствие от недостатъчно усилия, изтощението – от неспособност да управлява времето си, а неуспехът – от липса на положително мислене и предприемчивост.В резултат той престава да пита дали правилата са несправедливи и започва да търси недостатъка единствено в себе си. Така системата остава извън обсега на критиката, защото всяка нейна последица се представя като личен провал на отделния човек.
КАК СЕ ОБЕЗВРЕЖДАТ ОПАСНИТЕ ИДЕИ
След смъртта на Мелие Волтер разпространява през 1762 г. съкратена и смекчена версия на неговия труд, от която почти изчезват атеизмът, материализмът и нападението срещу собствеността и общественото неравенство. Това показва още един начин, по който властта обезврежда опасните идеи: не е необходимо да ги забранява напълно, когато може да ги преработи така, че да изгубят първоначалната си сила. Радикалната критика се превръща в безобидно недоволство, бунтът – в поза, а призивът за промяна – в съвет как човек по-успешно да се приспособи към същия ред.
КОГА ВЛАСТТА ЗАПОЧВА ДА ГУБИ СИЛАТА СИ
Три века по-късно въпросът на Мелие остава неудобен: подчиняваме ли се само защото някой е по-силен от нас, или защото сме приели неговото обяснение за света като единствено възможно? Властта започва да губи силата си не тогава, когато хората престанат да се страхуват от нея, а когато престанат да вярват, че създадената от нея несправедливост е естествена, заслужена и неизбежна.
Източник: The people’s atheist