За чудото отвъд чудесата

Намирам в храма на владика Серафим за празничната служба, отбелязваща десетгодишнината от канонизацията му за светец. Въпреки че входът е само с покани, църквата „Свети Николай Мирликийски Чудотворец“ в центъра на София е пълна до пръсване. Службата продължава повече от три часа, но никой дори не си и помисля да поседне. Дори близо деветдесетгодишният последен български цар Симеон II издържа стоически на крака през цялото време от уважение към светеца. Всъщност точно мястото, на което стои, пази спомена за едно от безбройните чудеса на владика Серафим по времето на Царска България. Един атеист (това е човекът, който после сам е разказал историята!) се оженил за девойка, която всяка неделя ходела на служба при владиката. Говорела за него като за истински светец и естествено, младоженецът се дразнел. Но въпреки че бил заклет богоборец, решил веднъж да я придружи до църквата, за да види каква е тая работа със свещеника. Застанал демонстративно до входа, за да не се смесва с вярващите. Когато видял жена му да целува ръка на свещеника и да му се кланя, се ядосал и си помислил: „Ей, какво му се кланя чак пък толкова – не го ли вижда, че е просто обикновен човек?!“.

След като службата приключила, дядо Серафим отишъл право при атеиста, усмихнал се и му казал:

– Ти, разбира се, си напълно прав, аз съм съвсем обикновен човек. Ама като такъв искам да ти кажа да обичаш малко повече милата си съпруга.

От този ден мъжът започнал всяка неделя да придружава жена си на църква.

Тази църква.

Преди време писах за това, че може и всички пътища да водят към Рим, но тръгват от Йерусалим. А в София вероятно има милиони мислени пътечки, свързващи дома на всеки обременен и угрижен човек с криптата на тази църква. Всички тези пътища водят дотук, до саркофага на владиката, тъй като софиянци от десетилетия знаят, че в трудност техният бърз помощник е именно свети Серафим. Но и тръгват оттук, защото никой от тях не излиза, без да усети топлата прегръдка на небесния застъпник.

Самата църква започнали да строят в края на XIX век, но e довършена чак 1914 година, като първоначално замисълът бил да е храм към руската легация. Тогава обаче избухнала Първата световна война. В края на трийсетте години на миналия век, когато България признала официално съществуването на Съветския съюз, болшевиките си я поискали обратно. Хора от онова време казват, че намеренията за нея били да бъде превърната в нещо като недействаща църква-музей, която да показва превъзходството на комунизма над вярата. За щастие, чрез застъпничеството на Българския Синод това така и не се случило.

Предстоятел на храма през всичките тези години бил епископ Серафим Соболев. Той бил обичан от миряните, както и от самия цар Борис III, когото прегръщал без притеснение, сякаш е най-обикновен посетител на храма. Казват, че всички дрехи, които му подарявали, раздавал на просяците из софийските улици, а докато ходел из тях, хората се опитвали скришом да се докоснат до расото му.

„За здраве!“ – казвали.

Още в онези години София усещала светеца със сърцето си.

Когато няколко месеца преди смъртта си владика Серафим споделил пред духовните си чеда, че краят му е близо, те избухнали в ридания, а дядо Серафим ги успокоявал:

– Не плачете! Няма смисъл. Просто ми пишете писма и там, където съм, аз ще имам възможност да ги чета и да ви помагам, както мога.

Стотици миряни ежедневно идват тук и поставят своите писма на саркофага или ги пускат в пощенската кутия до него с надеждата, че Чудотворецът ще им помогне в техните мъки и трудности.

Още от съвсем малък било ясно и за Николай, както е рожденото име на светеца, и за всички около него, че той ще отдаде живота си на Бог. Да, обаче така се случило, че не разбрал кога точно били изпитите за духовната академия и не успял да се подготви. От всички сто и петдесет теми за първия изпит той знаел само една. Вечерта преди изпита Николай се разплакал и горещо молил Бог да му помогне. На следващия ден се паднал единственият от сто и петдесетте въпроса, който знаел. И за да не решите, че тук става дума за някаква чудесна случайност, всичко това се повторило и на изпита по църковна история, който следвал. Там въпросите били още повече – двеста и петдесет. И отново той знаел добре само един. И отново му се паднал именно той.

Още тогава Николай започнал да проявява и своите чудеса. Веднъж го повикали спешно вкъщи. Сестра му умирала. От носа ù започнала да шурти кръв, която просто не можела да спре, каквото и да правили. Под нея били сложили тава, за да не капе на земята и тя била пълна догоре. В момента, в който Николай прекръстил сестра си, кръвотечението мигновено спряло.

Много десетилетия по-късно същото щяло да се случи и тук, в България, където бил повикан в болница при жена, която от шест дни била с 40 градуса температура. Не можели да я свалят и за миг. В момента, в който владиката прекръстил страдащата, температурата паднала на 37,2, а лекарите се събрали с невярващ поглед, защото били убедени, че това били последните мигове на жената, която след няколко дни изписали и живяла спокойно още много години.