Снимка: wikimedia.org
Ферит Орхан Памук е роден на 7 юни 1952 г. Носител е на Нобеловата награда за литература за 2006 г. Памук е първият автор в мюсюлманския свят, който осъди кампанията срещу Салман Рушди. Орхан Памук е лауреат на „Наградата за мир“ за 2005 г., присъждана от организацията на германските книготърговци, на наградата на в. „Индипендънт" за най-добър чуждестранен роман за „Бялата крепост", на френската награда „Най-добър чуждестранен роман" за „Името ми е Червен" и още много други. През 2005 г. сп. „Тайм" включва Орхан Памук в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.
…Аз пиша, защото мога да се възползвам от живота само като го променям.
Аз пиша, защото искам другите, целият свят, да разбере как сме живели и как продължаваме да живеем в Истанбул, в Турция.
Аз пиша, защото обичам миризмата на хартията и мастилото.
Аз пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече от колкото вярвам в нещо друго.
Аз пиша, защото имам детинска вяра в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите стоят на рафта.
Аз пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Аз пиша, за да съм щастлив.
- Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.
- Снегът валеше невероятно бавно, на Ка му се привидя, че снежинките са окачени във въздуха. Това усещане за забавеност пораждаше впечатлението, че времето е спряло...
- "Какво правя аз в този свят? - помисли си Ка. - Колко нещастни изглеждат отдалече снежинките, колко нещастен е моят живот. Човек живее, линее, изчезва. От една страна му се струва, че чезне, от друга, че съществува: обича себе си, следва, както снежинката, с обич и тъга пътя, който е поел в живота си." Уханието на баща му, който току-що се е избръснал - усети го. Надушвайки това ухание, той си спомни и ледените, обути в чехли крака на майка си, приготвяща закуска в кухнята, четката за разресване, розовия сироп против кашлица, от който отпива, щом кашлицата го разбуди посреднощ, лъжицата в устата, дребните нещица, които правят живота, всичките вкупом, снежинката...
- Животът е кратък и трябва да уважаваме всеки миг от него.
- Не взимайте всичко чак толкова на сериозно. Не е ли животът красив? Обърнете внимание на подробностите, най-важното нещо в живота е щастието, възможността да оцелеем в това нетолерантно общество, което сами си създадохме.