Улови мигаЕмил Данаилов / 05 септември 2019

Лаос – спокоен и търпелив като будистки мъдрец

Странни сватбени ритуали, мистериозни каменни делви и дъх на опиум върху 80 млн. неизбухнали бомби

Снимки Емил Данаилов
Пълният текст е публикуван в брой 8/2019 г.

Ако пътешественикът има нужда от нещо, то това е късмет. Но късмет палав и неочакван, не само онзи, който като ангел хранител следи дали предначертаният от нас план се изпълнява без неприятни усложнения. Днес информацията за всичко интригуващо по света е така достъпна, както никога не е била. Общуването с евентуалните помощници, които срещаш, кръстосвайки света – бързо. Дори удобните пътища са пропълзели и в най-затънтените кътчета. Безбройните „свещенослужители“ в „храма“ на туризма навсякъде са толкова услужливи, че да планираш пътешествието е лесно, а да го осъществиш без проблеми – сигурно.

Ако обаче към този предвидим сценарий благосклонният ни късмет добави и някоя приятна изненада, то тогава пътуването ще е не само приятно, но и запомнящо се. Често той първо ни огорчава, може би за да ни е по-сладка хубавата развръзка. Така стана и с пътуването ми през Северен Лаос.

Към края на един изнурителен път, в който проклинах и себе си, и планините, нагънали шосето в безкрайни завои, попаднах на живописната сцена на ритуално ухажване на двойки от местно племе, а пък вечерта заради непрогледната тъмнина изпуснах… Но да не избързвам.

ПО ПЪТЯ
Пътувам с малък бус от Луанг Прабанг към Понсаван – далечна и отдавна жадувана цел, причината да се озова сред планините на Северен Лаос. Край Понсаван се намира полето с мистериозните каменни делви, пришпорващи от сутринта въображението ми да бърза далеч напред. Но скоро след потеглянето мислите ми неохотно се прибират в настоящето, мъчително фиксирани в следенето на криволичещия път. С ръце, вкопчени в дръжката на вратата, разбирам какво е имал предвид шофьорът, когато ми каза, че ще вземем предстоящите 300 км за 10 часа.

Завоите са непрекъснати и изтощителни, но какво пък – добре, че поне в тези труднодостъпни планини все пак има път. Кръстовища и разклонения няма, само едно-единствено, което води към столицата Виентян. И гледката не радва особено окото.

Всеки следващ завой открива все същите монотонни, стръмни склонове, обрасли в шубраци. Няма живописни речни долини, няма поляни. Безлюдно е, нарядко се мяркат по няколко бедни къщички или нивички с ориз. Но ето че към края на този тежък и отегчителен път късметът все пак ме спохожда.

Бусът спира за поредна почивка край малко селце, за да могат примрелите пасажери да вземат глътка въздух.

Докато се разтъпквам, зад някакъв дървен сайвант виждам две редици младежи, чиято необикновена игра отключва интересен разказ за обичаите на хмонг - едно от най-многобройните племена в Златния триъгълник. (Географска зона, разположена в планините на границата между Тайланд, Мианмар и Лаос, известна с производството и трафика на наркотици - бел. ред.).

ЛЮБОВТА НА ХМОНГ

Светлозелената топка за тенис, артефакт от далечна култура, ярко контрастира с дрехите на Моо Ли. Тя е облечена в цикламена блуза с традиционни орнаменти. Традиционна е и шапката `и, както и тежкото украшение на врата. Носията не е вехта, нито е от скрина на баба `и. Нейна си е и я е облякла по специален повод – дългоочакваната сгледа – предсватбен ритуал, който се провежда веднъж годишно с настъпването на хмонгската Нова година.

Моо Ли и дузина момичета и момчета на нейната възраст са се наредили в две редици едни срещу други и подмятат от ръка на ръка няколко топки за тенис. Между всяко подхвърляне се разменят погледи, жестове, кратки реплики. Това е моментът, в който бъдещите съпрузи се опознават и харесват.Младежите от племето хмонг не говорят английски. За особения им ритуал и за последствията от него ми преразказва лаосецът Чан, който също пътува в буса.

Попаднал съм на точното място по точното време – хмонг празнуват своята Нова година по лунния календар в продължение на седмица от последните дни на ноември до началото на декември. Тогава, в края на земеделския сезон, е и периодът за създаване на нови семейства – хората са свободни и имат пари от продадената реколта.

Хмонг са анимисти и изповядват култ към предците си, затова на първия ден от празнуването се правят жертвоприношения – пиле, свиня или говедо – зависи от възможностите на стопанина. На втория ден започват сгледите и флиртовете. Младежите се събират от различни села, за да изберат партньора си. Подмятат топката, обменят информация, опознават се. Тези пред мен са 16-18-годишни, но възрастта за женене започва от 14 години.

Сватбата обикновено е много скоро след флирта, но младите заживяват заедно още преди нея и дори преди родителското разрешение. На церемонията присъства цялото семейство, а почерпката отново зависи от благосъстоянието – по-заможните слагат 100-килограмово прасе на масата.

Младите се събират по любов и обикновено раждат 3-5 деца. Колко продължава тази любов обаче, не е ясно, защото от разказа на Чан научавам, че хмонгските мъже са полигамни без ограничение в броя на жените. Или поне така е било в миналото. Тогава поводите за сдобиване с нова съпруга са били не един и два – ако първата не е родила син или просто ако имаш пари, за да си го позволиш. Сегашният лаоски закон обаче не допуска повече от една съпруга и въпреки че традицията го изисква, многоженството вече е рядкост.

Не само в това е промяната – обичайно живеещи високо в планините, където разчистват земята си по старата, нещадяща природата технология „слаш енд бърн“, сега хмонг все по-често слизат в ниското и усядат в села от по 50 – 60 къщи или дори заживяват в градовете. Затова зачестяват и смесените бракове, а и все повече от хората от хмонг говорят и лаоски език.

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА Е ТУК
Че нещата в Лаос са различни, мога да усетя дори и аз, случайният чужденец. Десетина години преди това пътуване се спуснах за първи път по Меконг с корабче към старата столица Луанг Прабанг и пренощувах по пътя в малко мизерно селце на брега на реката, където нямаше дори електричество. Сега отново се спрях там, но вече нищо не беше същото. Селото не само грееше от електрическите крушки, но имаше и мобилна връзка, и интернет! Видях нов мост над реката, работеше се и по други инфраструктурни проекти.

Причината за тази промяна е в съседните Китай и Виетнам, които имат интерес да инвестират в беден Лаос. Макар френските колонизатори отдавна да ги няма, борбата кой да доминира на полуострова продължава. А настъпването на мощния Китай освен повишаване на жизнения стандарт означава и унификация – този път на нощния пазар в Луанг Прабанг не видях шарените носии на жените, дошли от съседните села да продават традиционните си стоки. Сега най-пъстроцветни са хилядите млади бекпекъри от цял свят, които скитосват из Лаос, пременени в дрехи, купени от местните сергии.

Но тези дрехи са вече конфекция и неусетно са се превърнали в нещо като униформа за пътешествениците. Странностите на глобализацията.

Но високо в планините на Северен Лаос и далеч от градските центрове животът все още се движи мудно и е труден до изнемога. Покрай разказа за племето хмонг от новия ми приятел Чан научавам и за неговите житейски неволи и мечти. Израснал е в същия беден район, баща му по цял ден работел приведен над земята и само ходенето до нивата му отнемало по 1-2 часа дневно. Чан си казал, че трябва да се махне от селото. Завършил в Луанг Прабанг средно монашеско училище, а след това колеж за учител по английски.

ЗЛАТНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК

Не такива са обаче перспективите пред повечето хора от района, особено ако не са лаосци. Планините на Северен Лаос са част от територия, по-известна като Златния триъгълник, включваща и части от Тайланд, Мианмар и Китай. Тук границите са доста условни, а властта е предимно в ръцете на нелегални военни групировки – като наследниците на армейските части, избягали от Китай след комунистическата революция през 1949 г., или сепаратистката армия Шан, с която правителството на Мианмар не иска или не може да се справи.

Златният триъгълник е благодатна почва за подобна парадържавност – той е вторият по големина производител на опиум в Азия след Афганистан. Самите въоръжени банди също се издържат от контрола и продажбата на наркотици – един свръхдоходоносен бизнес, но не и за селяните, които отглеждат опиумния мак – тази зловеща, но обичайна за района селскостопанска култура.

Географските, историческите и политическите особености на Златния триъгълник определят и неговия пъстър етнически състав. В тази „ничия“ земя живеят десетки планински племена. Често това са бежанци от по-цивилизованите райони, изтласквани или сами намерили убежище сред труднодостъпните и непривлекателни планини на полуостров Индокитай, местейки се през рехавите граници според ситуацията. Едно разноезично население, шарено в своя вид и в своите обичаи, сред което всеки антрополог би намерил предостатъчно материал за няколко дисертации.

Но едно нещо е общо за всички тях – бедността, граничеща с мизерията. Освен на празненството на хмонг по пътя попадаме и на представители на племето кхаму. Срещаме няколко колиби покрай шосето и нещо като пазар – продават на минаващите някакви грудки, натрупани в кошове, плодове, напомнящи тиква, и други подобни, не особено изтънчени селскостопански продукти....

Пълният текст е публикуван в брой 8/2019 г.
Купи броя от тук