Лаос – спокоен и търпелив като будистки мъдрец

Към края на един изнурителен път, в който проклинах и себе си, и планините, нагънали шосето в безкрайни завои, попаднах на живописната сцена на ритуално ухажване на двойки от местно племе, а пък вечерта заради непрогледната тъмнина изпуснах… Но да не избързвам.

ПО ПЪТЯ
Пътувам с малък бус от Луанг Прабанг към Понсаван – далечна и отдавна жадувана цел, причината да се озова сред планините на Северен Лаос. Край Понсаван се намира полето с мистериозните каменни делви, пришпорващи от сутринта въображението ми да бърза далеч напред. Но скоро след потеглянето мислите ми неохотно се прибират в настоящето, мъчително фиксирани в следенето на криволичещия път. С ръце, вкопчени в дръжката на вратата, разбирам какво е имал предвид шофьорът, когато ми каза, че ще вземем предстоящите 300 км за 10 часа.
Бусът спира за поредна почивка край малко селце, за да могат примрелите пасажери да вземат глътка въздух.


Светлозелената топка за тенис, артефакт от далечна култура, ярко контрастира с дрехите на Моо Ли. Тя е облечена в цикламена блуза с традиционни орнаменти. Традиционна е и шапката `и, както и тежкото украшение на врата. Носията не е вехта, нито е от скрина на баба `и. Нейна си е и я е облякла по специален повод – дългоочакваната сгледа – предсватбен ритуал, който се провежда веднъж годишно с настъпването на хмонгската Нова година.
Младите се събират по любов и обикновено раждат 3-5 деца. Колко продължава тази любов обаче, не е ясно, защото от разказа на Чан научавам, че хмонгските мъже са полигамни без ограничение в броя на жените. Или поне така е било в миналото. Тогава поводите за сдобиване с нова съпруга са били не един и два – ако първата не е родила син или просто ако имаш пари, за да си го позволиш. Сегашният лаоски закон обаче не допуска повече от една съпруга и въпреки че традицията го изисква, многоженството вече е рядкост.

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА Е ТУК
Че нещата в Лаос са различни, мога да усетя дори и аз, случайният чужденец. Десетина години преди това пътуване се спуснах за първи път по Меконг с корабче към старата столица Луанг Прабанг и пренощувах по пътя в малко мизерно селце на брега на реката, където нямаше дори електричество. Сега отново се спрях там, но вече нищо не беше същото. Селото не само грееше от електрическите крушки, но имаше и мобилна връзка, и интернет! Видях нов мост над реката, работеше се и по други инфраструктурни проекти.
Но високо в планините на Северен Лаос и далеч от градските центрове животът все още се движи мудно и е труден до изнемога. Покрай разказа за племето хмонг от новия ми приятел Чан научавам и за неговите житейски неволи и мечти. Израснал е в същия беден район, баща му по цял ден работел приведен над земята и само ходенето до нивата му отнемало по 1-2 часа дневно. Чан си казал, че трябва да се махне от селото. Завършил в Луанг Прабанг средно монашеско училище, а след това колеж за учител по английски.

Не такива са обаче перспективите пред повечето хора от района, особено ако не са лаосци. Планините на Северен Лаос са част от територия, по-известна като Златния триъгълник, включваща и части от Тайланд, Мианмар и Китай. Тук границите са доста условни, а властта е предимно в ръцете на нелегални военни групировки – като наследниците на армейските части, избягали от Китай след комунистическата революция през 1949 г., или сепаратистката армия Шан, с която правителството на Мианмар не иска или не може да се справи.
Географските, историческите и политическите особености на Златния триъгълник определят и неговия пъстър етнически състав. В тази „ничия“ земя живеят десетки планински племена. Често това са бежанци от по-цивилизованите райони, изтласквани или сами намерили убежище сред труднодостъпните и непривлекателни планини на полуостров Индокитай, местейки се през рехавите граници според ситуацията. Едно разноезично население, шарено в своя вид и в своите обичаи, сред което всеки антрополог би намерил предостатъчно материал за няколко дисертации.