Вместо да разказвам за Бари и забележителната му история и вместо да се съсредоточа върху експозициите в музеите и катедралите му, избирам нещо друго.
Помните ли красивия, толкова пастелен, дълбок и разкъсващ сърцето филм„Мостовете на Медисън“ (по романа на Робърт Джеймс Уолър)? Кинолентата с вдъхновената, отчаяна, Мерил Стрийп, която в три дни изживява последния размах на закърнелите си криле и Клинт Ийстуд - мълчаливият, странникът, поривът.
В двайсетата минута от филма, когато той, фотографът, пътува в своя джип с нея, фермерската съпруга в Айова, останала завинаги чужденка. Пита я:
- В говора ви чувам италианска мелодика. Отдавна ли живеете извън родината си?
А тя, Франческа (Мерил) отговаря напевно с дългите си, топли вокали:
- О, цяла вечност. Вече почти двайсет години.
Той, любезно и с любопитство:
- Кое е родното ви място в Италия?
Тя замислено гледа през прозореца безкрайните царевични полета, покрай които минават. После отронва:
- Едва ли знаете или сте чували за родния ми град. Той не е Рим или Венеция. Намира се в Южна Италия и се нарича Бари.
Той поглежда към нея, шофирайки:
- Бил съм Бари. Някога. За няколко дни.
Тя подскача на седалката, лицето й е озарено:
- Как се озовахте там?! В Бари? В моя Бари? Разказвайте!
- Всъщност пътувах към Бриндизи. Но имах един час между смяната на влаковете в Бари и след кратка разходка около гарата му, реших да остана. За няколко дни. Беше красиво. Родното ви място е красиво, Франческа!
Тя напразно се опитва да запази самообладание:
- И... искате да кажете, просто защото Бари ви хареса в няколкото минути обиколка около гарата, просто така останахте там няколко дни? Просто така? Спонтанно? Без да познавате никого? Просто така?!
- Да. Това винаги е най-добрата причина. И се радвам, че го направих.
Франческа/Мерил, в този миг е обител на всички бури в душата. Един непознат, един преминаващ странник, е бил на място, където завинаги са парченцата от смеха й, танците й, морето й, цялото й безгрижие. Там, далече. Изгубени отдавна. А този човек до нея, в този джип, той... познава вълшебството на нейния Бари, той сякаш познава най-святата частица в душата й на изгнаник. И е близо.
Бари.
Град Бари още веднъж се появява във филма „Мостовете на Медисън“. В сцената, докато лежат прегърнати след физическата си близост:
- Къде да те отведа в тази минута?
- Много далече! Зад океана, зад живота ми.
- Затвори очи. Водя те в твоя Бари.
Изпод клепачите й бликват сълзи.
Дълго мълчат.
- Разкажи ми, кое място в Бари ти бе най-любимо в онези, тогавашни няколко дни?
- Кафенето под палмите на кръглия площад до големия фонтан.
- Знам го! Често съм била там. А ти къде сядаше: в салончето с огледалата или отпред, където се чуват водоскоците на фонтана?
- Винаги сядах отпред.
- Аз също винаги сядах отпред. Помня последния път. Беше толкова горещ летен ден, толкова горещ! Преди това бях пазарувала и навсякъде около масичката ми лежаха пакети и чанти. А аз отпивах със сламката от айс-кафето си, слушах водата и не бързах за никъде. И имах всичко. Но не го знаех.
Той нежно изтрива сълзите й, целува клепачите й. Шепне:
- Ето, сега. В тази минута сме в Бари.
***
Никой от тях двамата няма да се върне в Италия. Но и никой от двамата няма да се върне повече към комата на духа. След само три дни ще се разделят. Една вкопчена ръка в бравата на автомобила, няма да отвори вратата и няма да потегли.
Ще изпрати само сърцето си. Да пътува. И да се връща.
***
Затова дойдох тук.
В Бари.
Не заради историята му и не заради експозициите в музеите му.
А заради репликите в един филм.
Заради завръщанията на сърцето.
И, разбира се, открих кафенето на кръглия площад до фонтана.
Да. В много горещия ден седнах отвън, за да чувам смеха на водоскоците.
P.S. Колкото до споменатото кафе - уви, не успях да го открия до гарата. Предполагам, че не е оцеляло в годините и десетилетията. Но бях неведнъж в друго там, също намиращо се до фонтан и също под палми. И с всяка глътка аперол мислено казвах: „Наздраве на всичко несбъднато!“
