Живата българска следа на Божи гроб

Казват, че всички пътища водят към Рим, но за нас, християните, те започват и ще завършат в Йерусалим. Не съм дошъл тук, за да търся чудеса. Не вярвам и в това, че Бог дарява своята благодат на географски принцип – колкото си по-близо до Божи гроб, толкова по-вероятно е да я получиш.

Много харесвам една мисъл на свети Йоан Златоуст, че ако не виждаш Бог в лицата на бедните по улицата, то дори няма смисъл да го търсиш на олтара. И да търсиш Христос в Йерусалим, ако не си го намерил в кварталния си храм, е безпредметно. Не мисля, че молитвата ми на Божи гроб ще бъде чута и удовлетворена по-бързо и по-пълно от тази в мъничкия храм в покрайнините на София, където ходя всяка неделя. И все пак отново съм тук – за втори път в рамките на три години, и то във време, в което много държави не просто не препоръчват, но забраняват на гражданите си да пътуват до Израел и Палестинската автономия заради съвсем истинските бойни действия, които продължават да се водят буквално на километри от мястото, на което се намирам. И наистина, усещането за несигурност витае навсякъде в Йерусалим – свещения за три религии град. 

По улиците патрулират тежковъоръжени полицаи, навсякъде се забелязват млади хора със зелените униформи на израелската армия. Казармата тук е задължителна за всички – за мъжете цели три години, а за жените с една по-малко. Освободени са само ортодоксалните евреи с техните черни костюми, отличителни шапки и присъщи къдрици около бакенбардите. Тук-там се забелязват дори цивилни младежи, сюрреалистично преметнали върху ежедневните си тениски и дънки автоматично оръжие като в сцена от електронна игра. Всички мисли за възможни опасности обаче постепенно напускат съзнанието ми, когато се потапям в тълпата продавачи и местни, които ме поглъщат, когато влизам в стария град през 

Дамаската порта 

В сегашния си вид тя е построена в началото на XVI век от султан Сюлейман Великолепни и води към арабската част от града. Нарича се „Дамаска“, защото гледа на север, където се намира пътят за Сирия и столицата му Дамаск. Първото нещо, което ми прави впечатление, когато се сливам с масата от купувачи и продавачи на една от най-древните търговски улици в света, е, че туристите са в пъти по-малко, отколкото при предишното ми посещение. Няма азиатски, нито немски, нито дори американски туристи, а в лицата на рядко минаващите чужденци сякаш разпознавам предимно славянски черти. Военният сблъсък наистина е изплашил туристите и това си личи и от сериозния спад в цените на стоките, които забелязвам по сергиите наоколо. Давам си обещание да не се пазаря много (което тук е не просто задължително, но и важен обичай за местните) и да купувам стоките си от възможно най-малките магазинчета, така че да помогна на най-ощетените от настоящото положение.

По стъпките на старите хаджии

Всъщност опасността винаги е била спътник на българските хаджии, идващи тук, още от времето на нашето покръстване. И ако за туриста войната е мигновен повод да се откажеш от пътуването, то за поклонника такъв избор няма. Защото той знае, че не е тръгнал на пътешествие, а на поклонение. Поради тази причина хиляди български търговци, интелектуалци и по-заможни миряни по времето на Българското възраждане странстват от един до цели три месеца до Светите земи, знаейки, че може да бъдат застигнати от бедствия или разбойници по пътя и дори да не се завърнат никога при близките си. 

До ден днешен имаме запазени завещания, писани от родни чорбаджии дни преди заминаването им. Но усещането за опасност не просто не ги е спряло, то е засилило вярата им и желанието да се поклонят тук. Има нещо много вълнуващо в това да знаеш, че вървиш по настилка, върху която преди двеста-триста години са вървели нашите дядовци. Със същите мисли, надежди и въжделения като нашите днес. Вековете минават, ценностите и модите се менят, но неразделната връзка с тези преди нас е православната вяра, която можем да проследим не просто до времената на нашите прадядовци и покръстването ни, но и до самите ученици на Христос. Които, между другото, на места са вървели и по съвсем същите изтъркани каменни павета, по които се движи нашата малка поклонническа група. Нито един от нас няма да се прибере вкъщи с титлата „хаджия“. Поради простата причина, че никой от нас не е мюсюлманин. Вероятно ще изненадам много хора, но хаджийството няма нищо общо с християнската вяра. 

Коренът на думата, „хадж“, идва от арабски и означава „този, който е извършил поклонение“, отнасяйки се до мюсюлманите, посетили Мека. По време на турското робство обаче у нас думата е взета назаем в обществения жаргон и заможните търговци, пътували до Божи гроб, започват сами да се наричат „хаджии“. Тази титла придобива огромно социално значение и хаджиите често били посрещани на връщане в България от буквално целия град, предвождан от местния свещеник, а шествието прераствало в служба в най-големия храм в населеното място. В народната памет дори е запазена поговорката „Който се е поклонил на Божи гроб, сякаш сам Христос му е простил“.
 Христос, разбира се, прощава на каещите се, а не на географски принцип, но по онова време подвигът да стигнеш до Йерусалим бил толкова труден и изпълнен с опасности, че вероятно се е приемал за своего рода страдание и изкупление…