На днешния ден преди 4 години, на 84 г. от този свят си тръгна, без да ни каже закъде пътува, Рангел Вълчанов, определян от колегите си като най-добрият български режисьор на ХХ век. Негови са емблематични за българското кино филми като "Инспекторът и нощта", "Следователят и гората", "Лачените обувки на незнайния воин", "За къде пътувате?", "А сега накъде?". Някои го наричат българският Фелини... Думите му са точно толкова силни, колкото и крясъкът на камерата му, както и мълчанието на кадрираните послания...
- Шопските думи на баща ми: "Аз съм зле, но питаш ли я болестта какво ѝ е, щом не може да излезе наглава с мен." Или: "Ако сега, сине, не умрем, да знаеш, че никога няма да умрем." Тези мъдрости ми помогнаха да надхитрям болестите. Щом се появеше нова болест, сядах пред белия лист и тутакси започвах своя ПРЕДГОВОР за последно: "И сега вече, след като съм безнадеждно болен..." Тук спирах и белият лист се озъбваше бял пак до следващата болест. Сега стискам зъби и вече не търся Бърза помощ, макар че душата ми отколе копнее да бъде превързана.
- Българският народ - без глас. Измъчен народ. Говори нещо на някого си, а всъщност това е един монолог. Народът само си намига, псува и никой не го чува.
- Да, да, ние, които сме изпълнени с обич към себе си, и после от жалост... знам ли вече от какво, сме и подли. Подли затова, че винаги намираме топли думи за себе си и топлим и отглеждаме своята подлост.
- Годините - натрупаните - ни учат да чистим съвестта си, да ставаме по-смирени, по-благородни, по-всеопрощаващи, докато спрем до финалната граница, за да открием своята суетна преходност.
- Душата на човека не е пазар. Човек трябва да има една възглавница, да легне – там да сънува, да плаче, каквото си иска, това да прави. Но там, на възглавницата!
- Страх ви е да не изпуснете влака на някое друго ВРЕМЕ или просто, комплексирани от чувството за малоценност, нищожност, се фукате и търсите алиби да се оправдаете, без да държите сметка, че попаднали веднъж в тази епоха, ще трябва да изгълтате всички жаби, змии, гущери... и всички лайна..., преди да вземете последният влак. Разбирате, макар и късно, че лошотията е толкова голяма, че сме осъдени на всичко отгоре и да раждаме, да продължаваме рода си, да възпитаваме себе си и децата си на номерата спретнати от това всемогъщо ВРЕМЕ.
- Хората казват: времето е лошо. Не е вярно! Времето винаги е добро. Представете си, че само грее слънце! Или пък само да вали дъжд. Ще се побъркам! А колко е хубаво - да вали сняг, после да изгрее слънце, да задуха вятър, да завали, студено, топло. Времето е гениално.
- Да обичаме веригите си - те са нашата свобода.
- Нещо някъде по пътя се обърка и камъните вече падат по твоята и моята глава в стремежа си да излезем победители. Да не забравяме прочутата карикатура на Илия Бешков с трупа и над него уплашен убиецът с тоягата и гениалният надпис: „от дума на дума, па... " В този спор първо да изхвърлим тоягата, да признаем, че правото е на този отсреща, да снишим тона и да отричаме, че вършим добрини именно защото ги вършим! От уважение към сърцето си да сме скромни, както ни учи древната мъдрост...
- Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията. Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем.