Свобода от страха – задача за цял живот

Уилям Грифит Уилсън (1895 - 1971), по-известен като Бил У., е един от създателите на общността „Анонимни Алкохолици" през 1935 г. Името на Бил Уилсън е в списъка със стоте велики личности на XX век. Неговата статия „Вездесъщият страх" е публикувана през 1962 г. в януарския брой на изданието „AA Grapevine".

Страхът е зла разяждаща заплаха, цялото ни съществуване бе пропито от него. Той предизвикваше цяла верига от обстоятелства, които според нас ни носеха незаслужени нещастия. Няма никакво съмнение, че страхът е преграда по пътя към здравомислието и любовта, както и че неизменно усилва гнева, тщеславието и агресивността. Той задълбочава чувството за вина тъй както го правят тревожността и парализиращата депресия. 

Веднъж президентът Рузвелт е отбелязал нещо много важно: „Ние няма от какво да се страхуваме, освен от самия страх."

Това са твърде сурови и може би малко обобщаващи думи, доколкото ние открихме, че независимо от цялата, обикновено разрушителна сила на страха, той може да послужи като отправна точка и за добри неща. Защото 

страхът може да се превърне в началото на пътя

към благоразумието и подобаващо уважение към околните. Той е способен да ни тласне не само към ненавистта, но и към справедливостта. И колкото повече уважение и справедливост има в нас, толкова повече ние ще можем да откриваме истинската любов, която понякога може да е дълбоко изстрадана, но отдадена безвъзмездно. По такъв начин виждаме, че не е задължително страхът винаги да бъде разрушаващ - уроците, извлечени от неговите последствия, могат да ни доведат до положителни ценности.

Достигането на свобода от страха – това е задача за цял живот, една от тези, които никога не можем да изпълним до край.

Ставайки жертви на жестоко нападение, разболявайки се сериозно, или попадайки в други условия, при които ние сме очевидно незащитени, на нас ни се налага да реагираме – къде добре, къде лошо според обстоятелствата.

Само себелюбивите и суетни хора твърдят, че са напълно освободени от страхове, макар самата им надменност да се корени в крайна сметка в същите тези страхове, за които те забравят само временно.

Проблемът с избавянето от страха има две страни. От една страна, на нас ще ни се наложи да се освободим колкото се може по-дълбоко от него. От друга страна, след това на нас ще ни се наложи да придобием както мъжество, така и достойнство, за да се разделим по един конструктивен начин и с неговите остатъци.

Да се опитаме да разберем собствените си страхове и страховете на другите – това е само първата крачка. По-сложният, но и по-важен въпрос е, как и накъде да вървим по-нататък.

Като дете аз изпитах няколко много силни емоционални сътресения. Сериозни сривове между родителите, собствената ми обърканост и други подобни. Другите деца разбира се, също понасяха такива емоционални травми, но се възстановяваха, излизаха „сухи" от тях. Не и аз. По всяка вероятност съм бил свръхчувствителен, и като следствие на това – свръх страхлив. Във всеки случай, у мен се развиваше все по-упорито плашещата мисъл, че аз не съм като останалите деца и че никога няма да стана като тях. Отначало това ме вкарваше в депресия, доведе ме до изолация и уединение.

С течение на времето обаче всички тези предизвикани от страх детски тревоги станаха толкова непоносими, че у мен се разви силна агресивност. Внушавайки си, че аз никога няма да бъда като другите, и заричайки се, че никога няма да се примиря с положението на някакъв човек „втора ръка", 

аз си мислех, че трябва да превъзхождам всички със всичко - 

независимо в забавленията, или в работата. И тъй като тази привлекателна формула за добър живот – „ да превъзхождам" започна да ми носи успехи в тогавашното ми разбиране за „ добър живот", аз започнах да се чувствам безумно щастлив. Когато обаче нещо замислено от мен се проваляше, аз се преизпълвах с горчивина и обида и изпадах в депресия, от която можех да се излекувам само с пореден успех.

Илюстрация:myvektor.ru

По такъв начин аз твърде рано започнах да преценявам всичко или като обида, или като поражение; „всичко, или нищо". Единственият способ, който ми беше известен за постигане на някакво удовлетворение, беше да побеждавам. Той се превърна в една противоотрова за страховете ми; беше този все по-дълбоко обсебващ ме модел на поведение, който ме преследваше в ученическите ми години, по време на Първата световна война и в безумната ми пияна кариера на „Уол Стрийт“, и който по-нататък ме доведе до пълната ми гибел. По това време несполуките бяха неизменни за моя живот, и така 

аз не знаех от какво повече да се страхувам – от живота, или от смъртта.

Покрай този страх имаше, разбира се, и много други.

...В конкретния случай с мен крайъгълен камък за откриването на свободата от страха е вярата – тази същата вяра, която, независимо от всички доводи сочещи обратното, ми дава основание да вярвам, че аз живея в една Вселена, имаща свой смисъл. 

За мен това означава вяра в Създателя, 

който се явява носител на всемогъщите власт, справедливост и любов. Вяра в Бог, у когото аз виждам и цел, и смисъл, и предназначение да израствам, макар и постепенно и понякога по-бавно, и така да се приближавам към Неговия собствен образ и подобие.

До стигането си до вярата аз живях буквално като пришелец в Космоса, който много често ми се струваше враждебен и жесток. В него за мен беше невъзможно да открия място, където да съм във вътрешна безопасност.

Доктор Карл Юнг – един от тримата основатели на съвременната модерна психология, е бил твърдо убеден по отношение на тази най-велика дилема на съвременния свят. Ето какво е казвал той по този повод (малко перифразирано): „ Всеки един, който е доживял до 40 години, но така и не е намерил начин да осъзнае кой е той, къде се намира и накъде се е отправил, е обречен да стане в малка или голяма степен неврастеник. И това е така, независимо от това били ли са удовлетворени неговите юношеска жажда за секс и стремеж към материална защитеност, намерил ли е или не своето място в обществото." Макар д-р Юнг да се изразява по-меко „ да стане неврастеник", със същия успех той би могъл да каже и „ да бъде обладан от страх."

Ето защо 

стигаме до необходимостта от вяра във Висшата Сила, 

независимо от това как я определяме за себе си. Ние трябва да намерим живота на милосърдието и духовността, а това, разбира се е едно ново измерение за повечето от нас. Колкото и да е странно, намирането на това царство не се оказва толкова сложно. Нашето съзнателно встъпване в него обикновено започва още с признаването, че сме безсилни да продължим сами и се обръщаме към някаква Висша Сила, която според нас съществува, или може да съществува. Резултатът от това е дарът на вярата и осъзнаването на тази Сила. И според степента, в която расте нашата вяра, нараства и нашата вътрешна защитеност. Огромният, скрит дълбоко в нас страх пред неизвестността започва да намалява. Така разбираме, че 

най-важната противоотрова за страха е духовното пробуждане.

Стана така, че моето собствено духовно осъзнаване стана неочаквано, връхлетя ме буквално като някакъв електрошок, същевременно –напълно убедително. И тогава аз се превърнах в частица – една миниатюрна частица от Вселената, която се направляваше от любовта и справедливостта в лицето на Бог. И каквито и да бяха последствията от моите и на моите земни събратя своеволие и невежество , това си оставаше истина – цялата Вселена се движеше от Него с любов и справедливост.

Такава беше моята нова и реална увереност. И тя никога повече не ме напусна.

Чрез нея аз можах да изпитам, макар и след време, състоянието, при което страхът го няма. 

Тази нова ценностна система обаче, колкото и да беше важна, беше само началото на онзи дълъг път, който може да преобразува наистина страха в любов.

Ние започнахме да разглеждаме всяка една неприятност като дадена от Бог възможност да се сдобием онова мъжество, което се ражда не от лекомислената храброст, а от дълбокото смирение. 

Така ние започнахме да ставаме способни да приемаме себе си, обкръжаващите ни обстоятелства и своите събратя...