Глухите камъни

Закътано в горите на Източните Родопи, тракийското светилище Глухите камъни е едно от изпълнените с мистерии места, останали от предците ни. Проучвано от археолозите вече 35 години, то постепенно разкрива тайните си. В него тракийската обредност и вяра са се преплели с християнството. Тук младежите са ставали воини, други встъпвали в брак пред очите на боговете. Кървави жертвоприношения помагали на слънцето да се роди отново. В по-късно време християнски монаси шептели своите молитви сред тракийските ниши и пещери. Елате с нас на едно пътуване във времето, за да разбулим заедно и да се поучим от тайнствата на Глухите камъни. 

Идеята за експедицията „Преоткрий България" се роди в района на Ивайловград. Пак там заснехме и първия обект – тракийското светилище Глухите камъни. До него се стига по шосето от Любимец за Ивайловград.(Виж картата долу.) На най-високото място на пътя има маркирана отбивка, водеща към светилището. След 2 километра по черен път пред очите ни се разкриват импозантните 30-метрови скални блокове. Светилището е на невероятно панорамно място, със стотици трапецовидни скални ниши. С малко катерене пеш се стига до основната му част. Оттам се разкрива чудна гледка към язовир „Ивайловград". 

В основата на гранитната скала са скрити две по-големи мегалитни помещения. От едното тръгват 

33 издялани в камъка стъпала, водещи към самия връх

Там се намира голямата щерна – четвъртит скален басейн с размери 3,20 на 3 метра. 

Работата на археолозите непрестанно изненадва с все нови и нови находки от района. Глухите камъни се оказват не просто едно от големите светилища на древността, но и част от обширен град с улици и къщи, който се простирал от връх Марина надолу към река Арда.

В историческите сведения селището се споменава като активно през I хилядолетие пр.Хр. Било е оградено с каменни стени, останки от които се виждат и до днес. Светилището може би се е явявало най-високото място на града, сцена за религиозната обредност на тракийците. Именно там екипът на

д-р Георги Нехризов открива уникален скален петроглиф

(изображение върху камък). След дълги проучвания го определят като ладия, която пренася Слънцето. 

С навлизането на ранното християнство свещенодействията около скалите на Глухите камъни се сменят. За това свидетелства намереният от д-р Нехризов гроб на млада жена, погребана по типичен обред – със скръстени на гърдите ръце и обърнато на изток лице.

Свидетелства за християнско присъствие в района на светилището намира и работещият паралелно с д-р Нехризов археолог Дойчин Грозданов. Той води разкопките по средновековна църква с манастирски комплекс.

Монашеската обител е била в ниското, а църквата - на високото, както е повелявал канонът. Датиран от около XI-XII в., храмът е построен върху по-ранен от IV-VI в., наследил тракийското светилище. Според двамата специалисти монашеската обител най-вероятно е 

била ограбена и разрушена от войниците 

от Третия кръстоносен поход (1189-1192 г.)

Кой знае колко още тайни крият Глухите камъни. Само времето и работата на археолозите могат да разкрият истината. Ако дотогава „конкуренцията" от иманяри не нанесе твърде големи щети. Те 

от години ровят из района

в търсене на огромно златно имане

За него разказва легенда, предавана от поколение на поколение в близкото село Малко градище. Според преданието някъде в района навръх Никулден бил погребан виден тракийски владетел заедно с „девет вола злато". Вярва се, че всяка година на 6 декември скритото в пещера тракийско злато се показва и ярко заблестява...

Св. Марина и св. Атанас наследяват тракийските върховни богове

проф. д.и.н. Валерия Фол 

Глухите камъни са учебник по „скрито" знание. Кавичките подсказват, че това знание е пред очите ни и трябва само да бъдем обучени да си го припомним. Всеки, който се е разходил в района на светилището и е поговорил с местните или предварително е разлистил книги за мястото, веднага би  разбрал защо използвам разсъждения на Платон. Тайнствените скали са белязани с изсечени в тях ниши, които се извисяват над клоните на дърветата. Тази територия е принадлежала на траките одриси.

Светилището Глухите камъни е познато отдавна. Преди стотина години скалите, приличащи на пчелни пити заради издълбаните в тях ниши, впечатлили братята Шкорпил. Известността си Глухите камъни обаче получават едва след  1975 г., когато експедиция на проф. Александър Фол ги описва. От този момент светилището е сочено като едно от най-важните доказателства за етнокултурното родство между траките и фригите.

Къде е „скритата" тайна, която е пред очите ни? Фолклорът и езикът съхраняват знания, вярвания и обредност поколения наред дори при смяна на население и на религии. Културната памет на хората от региона е запазила много следи, стига да можем да ги разпознаем. Съвсем наблизо се намира връх Св. Марина. Във фолклорния образ на светицата и обредността в нейна чест отдавна е разпозната Великата богиня майка като пазителка на дивата природа и покровителка на младите в предбрачна възраст, владичица на змиите и на космическия огън. Чествана е с нощни празници и с мистериална обредност, с която младите са встъпвали в пълнолетие. Обикновено свещените места на светицата са в ниски долове, при извори. Ивайловградската св. Марина обаче е висок връх, който доминира над светилището. Тук тя е наследила и идеята за Планинската богиня майка. В народните вярвания св. Марина е сестра на св. Илия – старозаветния пророк, който се въздига безсмъртен на небето. Образът му и обредността в негова чест свидетелстват за древна почит към бога Слънце. Траките са вярвали, че 

слънцето има два образа – кон през лятото и вълк (или куче) през зимата

Затова и не само близкото село, а и целият район е наричан Вълче поле. В с. Малко градище разказват, че стопанин на селото е зимният св. Атанас, който живее в един от кладенците. Светецът е грамаден конник с висок калпак и след полунощ обикаля селото. Хората чуват в нощните доби конския тропот и силното дрънчене на веригите, които носи. В негова чест принасят в жертва бик или овен на 18 януари. Жертвоприношението се извършва край кладенеца, където живее св. Атанас. Изключително важно е кръвта на животното да се оттича в основата на водоизточника. Светецът обича кръв. На този ден св. Атанас сваля кожуха си и облича копринена риза, качва се на върха и извиква на зимата да си отиде. Той е повелител на зимното слънце, казват хората, и затова след неговия вик денят започва да расте и годината се обръща към лято. Св. Атанас е брат на св. Антон и двамата са закрилници на ковачите, налбантите и железарите. Дори разказват, че 

св. Атанас е измислил ковашките клещи,

като гледал лапите на кучето

В дните на двамата светци е забранено да се ядат боб и леща. 

Архаичният първообраз на светилището, преди християнската религия да се опита да наложи своите вярвания, отразява стремежа на траките за хармония с околната среда. За тях природата и планината са сред проявленията на Великата богиня майка. Равнопоставен на Планинската майка, както също е наричана богинята, е нейният непорочно заченат син Слънце, чиято земна проекция е свещеният огън. От космическия брак между светлината и мрака (Слънцебога и Великата богиня) се ражда царят жрец, митологичният учител по безсмъртие, наричан в отделните райони на Древна Тракия с различни имена, най-популярното от които е Орфей. В светилището Глухите камъни това тайнство се е случвало по време на зимното слънцестоене пред малцина посветени мъже в изсечената пещера утроба с полица за поставяне на свещени предмети. След този ден Слънцебогът е все повече на небосклона и денят се увеличава. Кървавата жертва е най-важният обред за царя жрец, тъй като това е помощта, която той, посветените аристократи и поданиците оказват на светлината, за да победи мрака. Образът на св. Атанас е наследил вярата в безсмъртния цар жрец, който извършвал главния обред в началото на новия годишен цикъл. 

Народната вяра е съхранила и забранената за орфиците храна – боб, 

и дори носенето на вълнените дрехи, символизирано от хвърлянето на кожуха. Поминъкът на древните жители на района – рударство и металургия - е кодиран в почитта към св. Антон и св. Атанас като покровители на майсторите на метала. Тези майстори са владелци на огъня и дори до началото на XX век е вярвано, че знаят древни магии.

Импозантното светилище и свещената му територия са мястото, където царят жрец е посвещавал мъжете аристократи в знание за сътворението на света и за мястото им в него. Това вероятно се е случвало в деня на зимното слънцестоене, когато е започвал поредният годишен епизод от извечния цикъл раждане – живот – смърт – ново раждане. Недостъпното за останалите общество на знатните мъже е мелодекламирало тайните за сътворението, за силата на музиката, за изкуството да се овладее магиката и да се извърви пътят към безсмъртието. Част от това знание е ставало достояние и на останалите мъже. Достигналите войнска възраст младежи

издълбавали ниша 

и поставяли свои дарове в нея 

(най-вероятно билки и питки), за да почетат свещения брак между светлината на Слънцебога и пещерноутробния мрак на Великата богиня, т.е. зачатието на царя жрец и учител посветител, чието най-известно име е Орфей.

Фригите и хетите също са почитали като траките скалите и са изсичали в тях ниши и дори релефи и надписи. Те вярвали, че нишите са врати, през които се появява почитаното божество. 

Запазени са не само релефи на божествата в нишите, а и имената им. Силната вяра карала траките да дълбаят скалите, за да изживеят обредно досег с божествените енергии. Тази вяра не би могла да изчезне без следа през хилядолетията. Претърпяла е трансформации, но и до днес се разказват свещени разкази. В тях Иван е най-разпространеното име, тъй като Йоан Кръстител наследява вярата в обезглавения и разкъсан от тракийките цар жрец, учител и посветител във вяра - Орфей; Еньовден е един от най-важните празници за българите, а обредността в чест на св. Марина и до днес е най-тайнствената.