ЛюбопитноГеорги Караманев / 7 ноември 2014

Слънцето, момче!

Към което от ферма „Версол" край мездренското село Лик гледат усмихнати физалис и годжи бери

МАНДЖА С ГРОЗДЕ – ТАКА ЗВУЧИ, ДОКАТО НЕ СТЕ ОПИТАЛИ ШОПСКА САЛАТА С ФИЗАЛИС И БАСЕЛА, АКОМПАНИРАНА АНСАМБЛОВО ОТ ЛЮТА РАКИЯ И ПЛОДЧЕТА ГОДЖИ БЕРИ ЗА ДЕСЕРТ. КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, ТОВА Е НОВОТО ПОКОЛЕНИЕ САЛАТА. ТОЧНО ТОЛКОВА РАЗЛИЧНО, КОЛКОТО СЕ РАЗЛИЧАВА ОТ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИТЕ СИ И ИДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ ФЕРМЕРИ, КОЕТО ТЪРСИ БАЛАНСА МЕЖДУ ТРАДИЦИИТЕ И БЪДЕЩЕТО.

Слънцето прежуря, насъбрало енергия като за цялото закъсняло лято. След 2126-ото плодче става леко изнервящо. Миниатюрните червени перлички твърде бавно пълнят и без това малката кутийка в ръката ми. По трудния начин започвам да разбирам защо годжи берито в биомагазина е толкова скъпо - явно дори на търпеливите азиатци им идва в повече монотонното защипване между палец и показалец на хиляди червени енергийни пиратки.

Двамата млади хора до мен обаче явно нямат този проблем. Търпеливо и искрено усмихнати събират зрънцата годжи бери. Не от плантацията в някой далечен азиатски субтропик, а от нивата в мездренското село Лик. Нормално е да са усмихнати. Тина и кумът й Миро сами са избрали да търсят тук вкуса на живота; корените и бъдещето си, а не на последно място, истинската храна. Пълна с животворна енергия, както е и изящната ни Opel Insignia пред фермата.

„Нямат ли си офис и компютри тия хора?" Ами, имали са си и са се отказали от тях. За да се обърнат към слънцето, създавайки преди година фермата „Версол". Питам го за произхода на името, а Миро вдига рамене - „сол" идва от слънцето, а другото... просто звучи красиво. Е, аз ще тълкувам като производно на „вяра". Например: вяра в бъдещето.

Златина и Мирослав събират реколтата. Фермата им е подредена според препоръките на биологичното земеделие - растенията се комбинират логично, без големи блокове с една и съща култура.

Точно от Слънцето по ирония на съдбата идват тук двамата ми колеги в беритбата на годжи бери. Не, не заради свръхестествени възможности, а защото допреди година това е браншът, от който си изкарвали хляба.

Мирослав Пешовски завършва география в Лион около началото на новия век и във Франция го очаква чудна кариера. Но разбира, че не е за него. В България го връща любовта - среща днешната си жена и се прибира.

Влива силите и ентусиазма си в бизнеса със слънчеви панели, който си пробива път по нашите ширини. Постепенно навлизат и фотоволтаиците, появяват се стотици фирми..., когато държавата започва бавно, но сигурно да ограничава сектора. Историята е дълга и показателна, но не нея ще ви разказваме.

Развивайки бизнеса си, Мирослав е избран в управителния съвет на браншовото обединение, среща се с политици, икономисти..., за да се разочарова и да се замисли: „Няма как това да е животът. Няма как това да са хората. Омръзна ми от лъжите, от начина на живот без смисъл. Тръгнах да търся нещо истинско." Решава, че е време да се върне към корена. На село.

Нашата история има и друг главен герой - за това решение най-голяма е ролята на малката принцеса Рея. Дъщеричката му, достойно за девойка, носеща името на древногръцката титанка и майка на Зевс, го кара да се замисли: какво беше нашето детство и какво е днешното. С какво се хранехме тогава и днес. Нужни ли са ни корените, за да дадем плода си като хора...

Ето че неусетно в приказки сме събрали нужното количество годжи бери и е време да пообиколим фермата. 30-те декара се обработват от голямото семейство на Мирослав, помагат Златина и мъжът й, понякога и някой друг временен работник.

15 са декарите с годжи бери - опитайте се да обясните какво точно значи това на бабите на седянката в центъра на дядовото ви село... Е, тукашните хора явно са посвикнали, след като по въпроса за годжи берито ни упътиха към „Версол".

Събирането на годжи бери е бавно и трудоемко, не може да се механизира, защото на клончетата има узрели и зреещи плодчета.

То също постепенно свиква с българския климат, при това, без да полага особени усилия. Младите фермери отглеждат три различни сорта - снабдили се с разсад от специализирана фирма за екзотични видове и втора година берат плодове. Най-сладкият от сортовете се оказва и най-капризен, годжибериева принцеса. А по-киселите зрънца излизат издръжливи като за нашия климат.

Растението живее около 10 години, дава плод от май до октомври. Това прави по-сложно събирането му - освен че не става с машини, а на ръка, и е бавно, работата е постоянна.

Миро ни разказва за епохалната „акция по коловете" - сами забиват 2000 стълбчета, които да крепят насажденията. Правят си и капковото напояване, след като от специализираната фирма им искат сума с безобразен брой нули.

Както стана дума - работят сами, но сред малцината гастролиращи специалисти е добре познатият ви от темата за биологичното земеделие (брой 5/2013 г.) чичо Митко от село Бачково. По неговите съвети помагат на годжи берито да расте, поливайки го с тоник от ферментирала коприва.

„Гледа се изключително трудно, не мислехме, че ще е така", признава Миро, но не смята да се отказва. Опитал да потърси съветите на агрономи, но се оказало, че у нас никой не изследва как се гледат екзотичните плодове. На младите фермери се налага да влизат в ролята на днешен Мичурин и едва ли не сами да обучават специалистите от опита си.

Във „Версол" спазват, доколкото могат (заради ограничените си ресурси), биодинамичните принципи - съобразяват се с фазите на Луната и съзвездията, през които минава (за тях ви информираме и ние всеки месец в рубриката „Звезден календар"). Резултатите са впечатляващи - когато се съобразяват с препоръките, се хващат 99% от разсада, обраните плодове и зеленчуци издържат в пъти по-дълго.

Така или иначе, отглеждането на годжи бери е в експерименталната си фаза. Все още не се знае как ще се продава и дали ще има достатъчно търсене - биомагазините залагат на сушена форма на суперплодчето, а в сурово състояние то има повече полезни вещества - казват домакините ни. Ако се яде сутрин по малка шепа, може да замени и кафето, и енергийната напитка.

Пауловнията за по-малко от година достига човешки ръст.

Обиколката ни из фермата продължава покрай големи сковани „басейни", покрити с найлони. Един ден ще приютят приятното съобщество на калифорнийски червеи, които ще бъдат призвани да се трудят активно, за да произвеждат жизнени вещества за насажденията. Леглата само чакат момента, когато фермерите ще посъберат пари и за тази инвестиция.

Не сте хапвали от инка берито, наричано също и физалис? Във „Версол" си струва да го опитате. Представете си симпатичен плод, смесил най-доброто от чушка, ябълка и домат. Може да ви прозвучи леко франкенщайновски и не езикоприятно, но е такова, стига да подходиш без предубеждения. А и различните сортове, гледани тук, доста се отличават - от малките дъхави инки с вкус на ягода до едрите и хрупкави доматоподобни сферички. Плодът се развива в прозрачна шушулка, образувана от изсъхналия цвят - досущ като малка растителна утроба.

Оказва се, че физалисът е много подходящ за нашите земи, расте буйно, не го хваща мана и дава богата реколта. Богат е на пектин, лесно се превръща в ароматно и питателно сладко.

Амарантът, наричан и кралско зърно, е братовчед на плевела щир - семената на тази зърнена култура обаче са с изключителна хранителна стойност и попадат в списъка на суперхраните.

Отново като в далечни ширини се чувства човек, минавайки край плантацията с пауловния. Малките дръвчета с големи листа са друг от мичуринските експерименти на Миро и приятели. Бъдещата гора е тук от година, а вече е надминала двата метра височина - пауловнията расте изключително бързо, не се нуждае от много грижи и младите фермери вярват, че след десетилетие фиданките ще се превърнат в къщи и мебели. Дотогава се надяват да са направили и малка дъскорезница.

Следва нивичката с мурсалски чай - тази година дал много добра реколта.

Чуем ли домат, всички си представяме точно едно и също червено или розовеещо кръгло нещо. Стереотипи... тук на клонките виждаме зелени, червени, жълти, чернеещи домати; такива, подобни на чушки, на гроздове. Всеки с различен вкус, както предстои да се убедим. При все че заради тазгодишните обилни и киселинни дъждове природата не е била на страната на доматите.

Вече сме в най-личната за Миро и семейството му част от фермата - зеленчуковата градина. А там освен добре познатите ни зарзавати, за които няма нужда да хабя редове, виждаме мелотрия - малки краставички като дини джуджета, ангурия - друг тип краставица бонзай, кивано с неговите по-агресивни на пръв поглед бодли, басела или лозов спанак - тъмнозелен листен зеленчук, пръв приятел на салатата от домати... списъкът е дълъг. Защото във „Версол" все още са в началото на проекта си - искат да опитат колкото може повече различни семена и разсади, за да видят кое как вирее - някои видове идват от традициите, други - с поглед от днешния ден.

Между културите са пръснати нахут, босилек, риган, мащерка, розмарин, невен, тагетис, латинка. Фермерите четат много и прилагат на практика принципите на алелопатията - заедно да растат видове, които взаимно си помагат. Добри приятели се оказват грахът и краставиците, лукът става огромен, ако живее в съседство с моркови.

Допреди няколко години всички офисобитатели във фейсбук се надпреварваха да гледат китни онлайн градинки с екзотични насаждения. Е, тук, във „Версол", ще има нещо такова, но доста по-умно и далеч не толкова бутафорно.

Над фермата е отделено голямо пространство, където ентусиастите смятат да приютят семейните градини - отначало техни приятели, а след това и всеки, който иска, ще може да си наема площ - да казва с какво и как да се засажда. „На едно семейство са нужни не повече от 350-400 м2, за да има достатъчно зеленчуци, с които да се храни цяла година" - казва Миро.

От „Версол" ще се грижат за семейната градинка, два пъти седмично ще карат продукцията в София, а винаги, когато иска, собственикът ще може да идва и сам да покопае в малката си фермичка. За целта са създали проект за къща за гости, който се надяват скоро да реализират. Но дори и без него - до „Версол" се стига от София например за малко повече от час.

Искахме да разберем можем ли да сме земеделци. Оказа се, че отговорът е положителен" - казва Миро. Вече сме в друга обстановка - събрани край масата, отрупана с плодовете и зеленчуците на труда му. Въобще не съжалява, че е останал в родната страна и село. „Вкусът на живота е друг в България!" И не е пресилено да се каже, че е наш дълг да го опазим, а не да се отдаваме на пластмасовия зарзават от супера.

„Едно време всички ни се подиграваха, като студенти носехме бурканите от гарата. Сега всички си мечтаят за такива буркани" - смее се Златина. И при двамата младежи промяната в мисленето дошла, щом станали родители. „Децата ще пораснат и трябва да имат избора на природата. През тях човек си задава въпроса накъде отива, дали е на прав път", казва Миро. „Тук, на село, се случват истинските неща, можем да се съберем със семейството. Връщаме се към корените, нещо, което невинаги можем да оценим от жълтите павета или улиците на Лион."

Скоро край масата седят две поколения земеделци - идва и Йото, бащата на Мирослав и кмет на селото. Разказва ни за църквата, реставрирана от камък, за ежедневието на 450-те лижени, както казват на тукашните хора. Името на селото идва от ликото, което добивали. Днес е заменено от годжи бери. Всичко тече и се променя.

Тече и ракията, и сладката приказка, а темите за разговор минават през градината. Баща и син обсъждат, че видовете бързо се променят, културите не растат по същия начин, както преди десетилетия. Ранното грозде узряло, когато и останалото. Заради шантавото време. „Слънцето, момче, слънцето!" - мъдро отсича кметът. А „момчето" много добре го знае - затова е създал и фермата, гледаща към лъчите.

Йото тъжи за другите си внучета, от дъщеря му. Женена е за италианец, работи в Страсбург. Двете й деца - Лука и Елза, говорят помежду си на френски, на немски в детската градина, на италиански с баща си и на български - с майка си. „На деда си се метнали - аз така си говорех с телетата, с магаретата, с овцете, с всяко на неговия си език" - смее се кметът.

За да си добър земеделец, трябва често да си задаваш въпроса „Защо" - казват домакините.

И не само ако си земеделец. Подобно на гроздето, и нашето 30-годишно поколение узря и търси как да даде най-добрия си плод, търси слънцето. Вече има кой да поеме щафетата на българското село, има на кого да го остави предишното поколение. Да, все още пламъчетата на живота са малко. Но погостувайте във „Версол" и на вас ще ви се прииска да имате нивичка с вкусни домати, да възродите онази селска атмосфера, пък и обогатена с аромата на годжи бери. Тогава ще сте спокойни, че има какво да оставите на децата си...

Какво ще стане после, със следващото поколение, можем само да предполагаме - какво по-красиво от това! „Ще научат повече, отколкото аз някога ще знам" - както пее Луис Армстронг. Дано да запази поне нещо - традицията да се събират край масата с истинска салата. И звучната българска мантра за просперитет. „Наздраве!"

БИОФЕРМА

„ВЕРСОЛ"

Тип забележителност: Ферма за биологично земеделие.

Уникална с: нетипичните видове, разнообразието на зеленчуци.

Не избирайте, ако: цената на храната е водеща за вас, а не качеството.

За колко дни: Няколко часа са достатъчни, за да разгледате фермата, но наоколо има и други интересни забележителности.

Настаняване: Няколкото хотела в Мездра предлагат разумни цени.

Сезони: Лятото и началото на есента радват с цъфнали и вързали, узрели плодове и зеленчуци.

Колко е далеч: около 100 километра от София, 240 км от Пловдив, 430 км от Варна.

Как се стига дотам: От магистрала „Хемус" се отклонявате за Мездра, километър преди града надясно е отбивката за с. Лик. Пътят през град Роман е по-живописен, но и по-бавен за изминаване.

Цени: Все още зеленчуците не се продават индустриално.

За връзка: www.versol.bg

НАОКОЛО

Природата на Предбалкана е неговият магнит за туристи. Разходките из китни села, скрити сред хълмовете, носят несравнимия чар на Северозапада. В Мездра си струва да разгледате крепостта Калето. Край самото село Лик се изкачете до местността Оброка или помолете да ви упътят до някой от лековитите извори, които според тукашните вярвания се справят с какви ли не здравословни оплаквания. Няколко са интересните манастири в региона, не е далеч Искърският пролом със зашеметяващата му природа.

ДРУГИ В ГРУПАТА

Повече от изкусени се чувствахме от предложенията за биоферми в гласуването на www.spisanie8.bg. Освен победителя много гласове спечели и ферма „Елата" с изключителната си палитра от продукти край село Железница (www.farmelata.com). Включиха се и почитатели на „Веселата ферма" в Родопите (www.facebook.com/HappyWormFarm), в която млади ентусиасти предлагат биохумус и компостери с калифорнийски червеи. Препоръчаха ни още фамилния екокомплекс в Моравско село до Банско (biohotel-bg.com), „вълшебно място" в www.gorskokosovo.com, биоферма „Пенови" в гр. Средец.