Дойде време, в което пътят ми ме отведе и в Лудогорието. Бях се научила кога разговорите на село наистина се случват и в реченото има смисъл. Затова запалих колата, минах през родния си град, продължих по Дунава и после завих към село Мъдрево. Знаех само, че селото е алианско. Вече пишех втората си книга. Когато тръгна нанякъде, не се обаждам на никого и никой не ме чака. Трябва да се разходя, да се ослушам, да видя магазина, гробището, кръчмата, църквата, джамията, да приседна на някоя пейка, да срещна нечии очи... Така сработва магията.

Така стана и в Мъдрево. Селото беше чисто, подредено, полско село. Личеше, че хората живеят добре. По селата рядко имах такова усещане. След два часа вече бях на гости и пиех кафе с жена, чийто мъж беше си отишъл наскоро. И приказката ни тръгна оттам - къде е отишла душата му. Така историята за алианите почука на вратата на книгата ми. Започнах да пиша още първата вечер. Имаше толкова много за разказване... В главата ми закънтяха въпроси. Защо ги срещам чак сега? Как е възможно толкова хора в България дори да не са чували за тях? Колко време ми трябва, за да разкажа за друга вселена? Ще ми даде ли Времето време?

Запознах се с младо момче. Беше си направило джем у дома. Джем е мястото, където алианите се събират и извършват обредите си, тъй като не влизат в джамия. Камбер беше събирал всякаква памет, свързана с алианите, беше я подредил, надиплил и я пазеше. Имаше и дарбата, и страстта на разказвач. В селото му се радваха, виждаха надежда в това момче – че ще остане вярата им, че има кой да я предаде. А аз питах и пишех. Тогава за първи път чух за Мухарем. Вечерта изгледах документален филм с него. На другия ден му звъннах. Леко тръгна. Зарадвахме си се и двамата. Казах му, че трябва да го видя, и той ме покани в неговото село,  в Източните Родопи.

Минаха месеци, преди да стигна и там. Отидох два часа преди срещата ни. Село Звиница не беше като Мъдрево. Беше мръсно, неугледно, беднотията дебнеше отвсякъде. Хората говореха само на турски. Мъжете в кръчмата играеха карти. Опитах се да говоря с тях, беше невъзможно. Не защото се правеха, че не знаят български, а защото наистина не знаеха. Кръчмарката заговори на някакъв развален език, усмивката ѝ ме стопли, разбрахме се. Взех си кафе и седнах да се поогледам. По някое време вратата се отвори и влезе Мухарем. Умълчаха се и го зяпнаха. Нещо в мен трепна, като след дълго чакане.

„Ще спиш у дома, при нашите, нали знаеш“ - спокойно каза той и излязохме. Отвън имаше човек с окървавена глава. Мухарем сложи ръка на рамото му, заговори тихо и бързо на турски. Човекът се усмихна и тръгна. „Какво става?“ - попитах. „Нищо. Били са го. Тук се случва, не обръщай внимание. Ще мине покрай нас и ще му кажа с какво да се маже.“

И тръгнахме. Първо отидохме в джема – широко, чисто, с черги и възглавници по пода, със снимки по стените – на 12-те имами и Али, осиновен син на пророка Мохамед... и негов зет, съпруг на Фатима. Чух историята за възникване на алианството. После отидохме на гробището. Споделих му, че помаците винаги се стряскат, когато искам да отида на тяхното гробище. „И тука е така. Много глупости има в главите на хората, не им обръщай внимание, хайде!“ Спокойствието му беше поразително. Отидохме на гроба на сестра му. Мехлибар починала на 11 години, блъсната от камион. Брат й разказваше с огромна болка за нея, сякаш се беше случило съвсем скоро и не бяха минали 30 години. Постояхме.

После тръгнахме през полето. Огромно лавандулово поле с прекрасен залез. Крачехме с Мухарем Алиосман през това поле и на мен ми се струваше, че се знаем от преди. Там, в лилавото на лавандулата в Звиница, се търкулна неговата приказка. За едно момче, което много четяло. За баща му, който искал да го направи спортист и се ядосвал, че синът му никак не иска да спортува. За онзи паметен ден, в който баща му решил, че за да разбере синът му колко е важен спортът, явно трябва да го прочете от книга. И му занесъл „Нова книга за здравето“. Видял заглавието и решил, че е важно. И Мухарем срещнал Петър Дънов. Наричаше го „първия ми учител“. Потърсил още книги, но било трудно. После отишъл да учи в Кърджали и потънал в библиотеката. Когато камионът убил Мехлибар, нещо се случило с брат й завинаги. Затворил се, не излизал, нямал приятели, имал само книгите си. После го приели във филиал на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ педагогически профил, с география и история. Не спирал да чете. Книгите му били все философски и езотерични. „Кои от тях си спомняш най-ясно? Кои бяха най-важни?“, го попитах. „Космогонията на розенкройцерите“ на Макс Хайндел“, отговори веднага. „И „Древната мъдрост - Въведение в теософското учение“ на Ани Безант. Тези книги някак се допълваха. И наместиха цялата картина в главата ми. Разбира се, изчетох всичко, което намерих за суфи исляма“, усмихваше се с онази спокойна усмивка. „Започнах да опитвам някои неща сам. Различни практики от книгите. В главата ми се случваха невероятни неща...“ Разказа ми как след университета е искал да остане в града и да бъде учител. Кандидатствал няколко пъти за работа в училище в Кърджали, но така и никога не го приели.

И се върнал на село. Между хора, с които нямал какво да си каже. При родители, белязани жестоко от смъртта на по-голямата си дъщеря и вкопчени в по-малката. „Сякаш Господ ни беше изпратил Азизе няколко месеца преди да ни вземе Мехлибар. И бебето се превърна в единствена причина за живот на нашите.“

Нали сте чували онази мисъл на Маркс „Битието определя съзнанието“? Невероятно е какъв огромен брой хора вярват в това. Мухарем е прекрасното изключение. И великото потвърждение за обратното, че светлината в съзнанието е това, което определя битието. Ако я има! Тази мисъл не излизаше от главата ми, когато обикалях Звиница, срещайки подивелите очи на местните, когато влязох в изключително скромния му дом, когато видях родителите му... Да, има хора, които се превръщат в хора въпреки света наоколо. Срещата ми с майка му ще я запомня. Баеше по начин, който виждах за първи път - чрез натискане на определени точки по тялото, за да изгони магията. Когато седнах срещу нея, можех да остана така часове, потънала в сълзите й за Мехлибар и снимките наоколо...

А Мухарем не влязъл в джема на Звиница. Това ме изненада. Оказало се, че трябва да е женен, за да го приемат. И че трябва да има „духовни родители“, които да го въведат. „Знаеш ли, навремето съм си мислил да се обрека на безбрачие, дори да вляза в манастир, представяш ли си? Мина ми и това. А духовни родители нямам. И да имам, те не са на тоя свят“, бликва смехът му отново.

Постъпил на работа в читалището като секретар. Написал книгите си „Отвъд започва оттук“ (2006),  „Шепа светлина“ (2008), „Потомци на дервиши“ (2012) и „Вяра и фолклор на турците алевии - къзълбаши от Източните Родопи“ (2019). Постоянно му звънели всякакви учени, които проучвали алианите. Откликвал на всички и изпращал всичко, което има. Мислех си колко от тях са написали научни статии и трудове благодарение на „информатора си“ , без да прозрат и за миг мъдростта и светлината в съзнанието на секретаря на читалището.

„Мухарем, искам да си купя твоя книга – онази, последната, за вярата и фолклора на алианите!“ „Тя се изчерпа отдавна, дори за мен не остана нито една. Издадох я сам, бяха много малко книги. Исках пак да я преиздам, но е скъпо. Предлагаха да ми помогнат, но не искам партийни пари. Не искам да използват книгата ми! Ако е рекъл Бог, ще я издам отново.“ „А от „Шепа светлина“ мога ли да намеря?“, настоявах. „Ще ти изпратя файла. Там просто съм събрал откъси от всички свещени книги, които съм чел. Откъси, които са ми били важни, които доказват, че наистина Бог е един!“ Така нареждаше Мухарем пак с онази усмивка и онзи поразителен покой, надраснал всичко наоколо. А приказката се пишеше сама в главата ми. Редяха се думите му за началото, за Петър Дънов, за Иисус, за Али, за Фатима, за мистичния ислям, за Танръ (Тангра), за дервишите, за къзълбашите, за ордена на хаджи Бекташ Вели, за богомилите, за виденията, които има, за индианските шамани, при които ходеше...

Заведе ме да видя тюрбетата наблизо. Седях вътре, притворила очи в гробницата, и слушах за обредите и вярата на алианите, за това, че богомили и алиани са крилата на една и съща птица, за това, че Бог е един...

Разказваше за сънищата и виденията си, в които виждал тюрбета и манастири. И как откривал после исторически места, свързани с древни цивилизации. Говореше за онзи сън, в който видял черква на свети Никола край Звиница. Знаеше точно къде е била. Искаше някой ден да може да я вдигне отново. Твърдеше, че е дълг, който трябва да изпълни... Слушах го, потънала в знанието, с което беше дарен и на което беше обречен...

После се споминал имамът (ходжата) и селото решило Мухарем Алиосман да бъде техният имам. Така му се наложило да влезе и в джамията. „Нямам никакъв проблем с това. Все някой трябва да върши и тази работа, нали? Моите ми се разсърдиха, те в джамия не влизат, но нали има и други! И те имат нужда.“ Викали го, когато някой си отиде, за да го измие, да му почете и да го погребе. Започнали да идват и да им помага. „Как им помагаш?“, попитах. „Говорим. Хората имат всякакви проблеми и понеже са неграмотни, измислят безумни обяснения, от които се плашат сами. Чел съм много и някак знам кой от какво има нужда. Понякога им чета от Корана. Казват, че ги лекувам. И така да е, не идва от мен, Бог им помага. Ела да ти покажа къде говоря с хората!“

Беше неочаквано. Не бях подготвена да видя всичко заедно – текстове от Корана и индиански символи се преплитаха по стените. Беше толкова красиво! За първи път влизах на място, където наистина Бог беше един! И там, в онази малка приказна стаичка, срещнах покой. „Мухарем, когато си отидеш от този свят, кой искаш да посрещне душата ти?“ Неговият отговор беше бърз и ме усмихна тогава. Ще го запазя за мен. Мина повече от година, преди да му задам въпроса отново. Помнеше какво ми е отговорил. Този път каза: „Нямам нужда нито от имена, нито от символи. Хората имат нужда от тях, за да вярват. Аз вече нямам. Знам, че божественото е женска сила. Това е достатъчно“.

Точно там, в онази стаичка, разбрах, че аз няма да пиша за алианите. Защото има човек, който е призван да го направи. А аз мога единствено да помогна да се чуят думите на алианина, че Бог е един.

Скоро ми припомниха, че съм казала, че никога няма да се  превърна в издател на други автори. Попитаха ме защо искам да издам него. Знам, че тепърва ще ми задават този въпрос. Отговорът е много лесен. Обикаляла съм много, срещнала съм много вещи и мъдри хора. Докато пиша това, Мухарем е само на 43 години. Но точно той е този, когото наистина мога да нарека духовен водач. Единственият, който служи в храма на своята религия, осъзнал, че Бог наистина е един! Разбира се, че съм чувала и други  свещенослужители - и християни, и мюсюлмани, да твърдят същото. Но религията им винаги ги изкушава да спасяват „заблудените и невежите от друга религия“, предлагайки им „единствената Истина“ на своята. Бидейки мюсюлманин и имам, Мухарем не проповядва кой е „правият  път към Бога“, нито коя е „истинната свещена книга“, защото е прозрял, че пътищата са толкова, колкото са и душите, а свещените писания идват от едно място. Той е от малцината, които Творецът дарява с тежки уроци, за да провери вярата им и с огромна сила, за да понесат Словото Му. За да се превърнат в чисти гласове за това Слово накрая.

Мухарем не спира. Говори, помага, води битки за правата на своите, често въпреки самите тях. И пази вярата на алианите като огромна ценност. Отдавна е разбрал, че така ще е до края. Благодарна съм, че заслужих да го срещна по пътя си!