Наука8 юни 2016

В живота има само едно щастие – да обичаш и да бъдеш обичан

140 г. от смъртта на първата феминистка Жорж Санд

Жорж Санд (1 юли 1804 – 8 юни 1876) е легендарна френска писателка. Това е литературният псевдоним на Амандин Орор Люсил Дюпен, по мъж баронеса Дюдеван. Начинът ѝ на живот – стремежът към независимост, защита на правата на жената да си избира възлюбления, свободните маниери, мъжкото име и дрехи – всичко това прави Санд предтеча на феминизма през XX век. Творчеството на писателката предизвиква бурен възторг сред читателите ѝ още по нейното време и я превръща в явление в европейската литература на XIX век. Първият роман на Жорж Санд - Rose et Blanche - е публикуван през 1831 г. Пише още „Зима на Майорка", „Индиана", „Леон Леони", „Мопра", „Последната Алдини", „Орас", „Консуело" и много други. Жорж Санд има топли връзки с Ференц Лист и Фредерик Шопен, с Алфред дьо Мюсе и Проспер Мериме. Води дългогодишна кореспонденция с Гюстав Флобер.

Вярата е като любовта. Откриваш я, когато най-малко я чакаш.
В живота има само едно щастие – да обичаш и да бъдеш обичан.
Скромността понякога произтича от преувеличена горделивост.
На света няма нито един мъж, който може дълго време да бъде удовлетворен само от душата на една жена.
Можеш да обясниш на другите защо си се омъжила за мъжа си, но не можеш да убедиш самата себе си.
Има много хора, които си въобразяват, че ще станат по-важни, като оскърбяват другите, но не са малко и тези, които смятат, че ако покровителстват другите, се извисяват над тях.
На завистниците им е присъщо да мразят хората, защото, видите ли, им крадели щастието.
Не говори нищо лошо за другиго, ако не знаеш точно как стоят нещата, а ако знаеш, се запитай: защо го казвам?
На всеки се случва да приеме насладата за щастие, преди да разберем живота, преди да разберем, че на човек не е дадено да осъществи едното чрез другото.
Не можем да откъснем от живота си нито една страница, но можем да хвърлим в огъня цялата книга.
Жената винаги си остава жена и винаги се нуждае от закрилата на мъжа, който и да е той.
Растенията са създадени, за да израснат на едно място, хората – за да се движат и да общуват помежду си. Ако бях цвете, бих искала да съм в този цветарник – тук е хубаво, но като жена не бих искала да живея в килия, заключена зад каменна стена.
Смъртта минава между нас, във видимото ни разделя, само за да ни съедини във вечността.
Светът се управлява от каприза, заблудата и безумието.
Презрението и любовта често съжителстват отлично... в низките души. В душите на горделивците. Така е било и ще бъде винаги.
Егоистът винаги и навсякъде е сам. Душата му никога не е разтревожена от любов, мъка, постоянство, тя е безжизнена и студена и се нуждае от сън и покой не повече, отколкото един мъртвец. Този, който умее да обича, рядко е самотен, а дори да е така, той се радва на това.
Насилниците страдат повече от угнетените. Палачите са жалки грешници, които изкупуват в този живот престъпления, извършени от тях в други животи и които Бог е обрекъл да са зли – мъчение, което е хиляди пъти по-жестоко от това, което изпитват техните невинни жертви.
Смущението е признак на глупост. Ако ти се страхуваш, значи си тщеславен. Ако се страхуваш, че не си на висота, значи способностите ти са надути.
Когато загубим някого, когото обичаме, тайно смесваме любовта си към самите себе си с малодушието пред новите отговорности, които ни връхлитат след загубата. Отчасти такова чувство е оправдано, на само отчасти. Въпреки че е естествено, с него трябва да се борим.