Подкрепете ни!




Бащино огнищеДоц. д-р Вихра Баева, снимки Добрин Кашавелов / 7 юни 2023

На попрелка в Брезница

В пиринското село ни приеха като свои и отвориха сърцата си за нас, за да станем част от техния неповторим свят

Добре дошли сте в „Бащино огнище“ – новата рубрика на Списание 8. В нея ще ви разходим из познати и позабравени български обичаи, предания, истории и обреди, които ще ни припомнят силата и загадъчността на българския дух. Прекрасните кадри на Добрин Кашавелов ще красят както статиите в „8“, така и изложба в софийската градинка „Кристал“ наесен.


В облачен и сивкав мартенски ден поемаме към гоцеделчевското село Брезница. Въпреки мрачното време настроението е бодро, защото отиваме на любопитно място: Брезница се смята за „малкото икономическо чудо на Югозапада“ и дори „селото на милионерите“ заради успешния бизнес и високия стандарт на местните хора.



Със своите близо 3500 жители Брезница е едно от най-големите села у нас. И макар че мнозина брезничани работят зад граница, те неизменно се връщат в родното си място и влагат спечелените пари. Обичайният за тази област поминък, производството на тютюн, отскоро е изоставен заради неизгодните условия на изкупуване и липсата на подкрепа от държавата. За сметка на това към момента в селото работят около 20 шивашки цеха, хранително-вкусови и дърводобивни предприятия, множество магазини, кафенета и фризьорски салони, които дават работа на местните хора. Тук безработни на практика няма. Близостта с гръцката и северномакедонската граница улесняват както пътуванията на брезничани, така и търговията. В училището учат към 400 деца, а в детската градина малките са над 200, като учителите са предимно от Брезница. Селото е със смесено население: около 80 души са православни християни, а останалите – българи мюсюлмани, които с достойнство наричат себе си помаци.



Църквата грее в бяло, а джамията е с позлатен обков
След близо 3-часово пътуване на югозапад пристигаме в Брезница, чиито къщи са накацали в полите на Пирин, по стръмните склонове от двете страни на р. Туфча, приток на Места. Веднага прави впечатление хубавият селски площад, където на една ръка разстояние се издигат църква и джамия, и двете ремонтирани наскоро със средства на общината. Църквата грее в бяло, а джамията е покрита с позлатен обков и бляскавият є силует напомня за приказките от 1001 нощ. Вероятно Брезница е единственото село, което си има вилна зона: брезничани обичат да почиват сред боровата гора и да се разхождат по пиринските пътеки. Недалеч от местността Чарка могат да се видят природни забележителности – трите Брезнишки езера и водопадът на р. Туфча, които имат възможност за бъдещо развитие на туризъм в този край.

Система от знаци
И ние сме любопитни да видим тези природни красоти, но ще го оставим за друг път. Нямаме време за губене, защото сме поканени на брезнишка седянка или попрелка, както я наричат тук – един забравен вече обичай, оцелял сякаш по чудо в този край въпреки безбройните изкушения на глобалната ера. В миналото седенките се „кладели“ най-вече през есента и зимата, когато хората не са заети с полски труд. Жените се събирали да помогнат на домакинята да свърши определена домашна работа – например ронене на царевица, чистене на боб или подготовка на моминия чеиз. Понякога пък всяка си носела ръкоделие от вкъщи – вълна за чепкане, прежда за намотаване или хурка и вретено за предене. От последното идва и самото име попрелка, което използват в Брезница и до днес. Най-вълнуващи обаче били седенките, на които се събират моми и момци. Те давали възможност на младите да се видят и опознаят, да се ухажват. За целта имало цяла система от знаци: влюбеният момък сядал до изгората си, помагал є в работата, подавал є ябълка, гледал да открадне китката є. Момите пеели седенкарски песни, а ергените пригласяли с гайди и кавали. Изпълнявали се и припевки – кратки шеговити песнички, в които се свързвали имената на двамата влюбени и така се обявявало на всеослушание, че те се любят, лъжат или галят, т. е. харесват се и искат да се вземат.

Майстор на дрънката
Имаме възможност да присъстваме на истинска брезнишка попрелка благодарение на Салих Буковян – отдавнашен приятел, даровит певец на епически песни и изкусен дрънкалèц, което ще рече майстор на дрънката. Това е музикален инструмент, старинна разновидност на тамбурата с две струни, на която мъжете от този край свирят поколения наред. Сали работи като счетоводител, но голямата му страст е фолклорът. Дълги години записва както народни песни, така и вярвания, обичаи и разкази от родното си село; събира носии и музикални инструменти. Издирва местни песни и хорà, участва в научни конференции и публикува статии в академични издания. Пак той е основният организатор на Международния фолклорен събор „Фолклорни пътеки“ в Брезница. Първото му издание е през 2017 г. и оттогава се провежда всяка есен с изключение на карантинните 2020 и 2021 г.

През 2016 г. Сали основава фолклорната формация „Брезничанки“. Самодейната група за местна народна музика започва като трио, а днес наброява около 20 жени и вече печели успехи и награди у нас и в чужбина. От 2018 г. към формацията се създава и мъжката група „Брезничани“, след като към Сали се присъединява още един дрънкалец, Шабан Косин, а в последно време и братовчедите Тахир, на 17, и Мохамед, на 11 г. Момчетата носят музиката в кръвта си, та затова се учат бързо и вече участват в концерти.

Именно „Брезничанките“ и „Брезничаните“, заедно с още няколко близки на семейство Буковян, са на нашата седянка – пък и те са си все род`а, както ми обясняват малко по-късно. Този път събирането е в наша чест, но не е възстановка на забравен обичай. Напротив, брезничани продължават да правят своите попрелки през есента и зимата, извън месеца Рамазан, когато всякакви веселби са забранени, и преди сезона на усиления земеделски труд. Младите вече по-рядко се вестяват на тези сбирки, но затова пък по-възрастните още тачат старите обичаи.

И така, в дома на Салих Буковян и неговите родители Зейнепа и Ибрахим ни посрещат топло и сърдечно, като скъпи гости. Влизаме в просторен хол на приземния етаж, а подът е застлан специално за седянката нашироко, на дебело, както ни обяснява Зейнепа. Поднасят ни ароматно кафе и мохабетът потръгва. Сали и Ибрахим ни разказват за миналото на Брезница. Оказва се, че мястото на днешното село се е обитавало от дълбока древност от римляни и траки. Първите данни са от османските регистри от ХV век. В средата между тези поселения се издигал величествен бряст, който хората почитали като свещено дърво и се събирали край него за сборове и панаири. Именно от този бряст Брезница получила името си...



Картини от цветна прежда
Скоро започват да пристигат първите гостенки и сумракът на стаята се изпълва с ярките багри на техните шалвари, елеци, чорапи и ръчно плетени шарени терлици – истински малки картини, създадени от цветна прежда. Белите шамии, поръбени с пъстри биета и мъниста и вързани по особен начин, придават на лицата им нежност и мекота. Това облекло не е заради нас – всички по-възрастни жени от Брезница го носят в ежедневието си. Жените се поздравяват с весели възклицания, с прегръдки и целувки. Представят се и на нас, непринудено и с усмивка. Имената им звучат напевно, като на героини от старинна песен: Анифе, Найле, Вайда, Салейка, Авà, Фàтме… Всички насядат в кръг и става необичайно уютно, усещането е за приятелство, близост и подкрепа. Сещам се за женските кръгове, които напоследък са толкова модерни в ню ейдж средите и където жените се събират, за да се подкрепят и да „повдигат“ женската си сила. Това, което се случва около мен, е истински женски кръг, образуван естествено и неподправено в руслото на традиционната култура.



Не мога да не спомена и за приказната трапеза. Освен приготвеното от домакинята всяка от гостенките носи лакомство и така масата бързо се отрупва с всевъзможни домашни благини: малки мекици, които тук наричат лакýми, кифлички със спанак, шишкава баница с праз (понеже е дебела и мазничка), реване, сладка баница, подобна на баклава, плодове и пуканùци (пуканки) – понеже „не може седянка без пуканици“. Сред местните специалитети се откроява пиперкяво сирене: специфично кремообразно сирене, което се приготвя наложено заедно с пресни чушки и саламура в глинен съд. Да, напомня за сръбската паприка у павлаци, но е различно на вкус. В Брезница то се смята за деликатес и се нарича агòвско сирене – подходящо за агù, т. е. господарско. Поднася се с домашни варени кòмбаре (картофи). Сред това изобилие се чувствам като Емил от Льонеберя на коледното угощение в Катхулт и едвам успявам да опитам от всичко.



Сложен архаичен стил на пеене
Междувременно на попрелката е пристигнала и мъжката група: тримата дрънкалци Шабан, Тахир и малкият Мохамед, и няколко близки на семейството мъже и момчета. По стар обичай те се настаняват отделно от жените – в трапезарията, която е свързана към хола с отворена арка. Така двете групи се виждат и чуват, но все пак запазват своята обособеност. Мъжкият и жен
ският „кръг“ имат и отделен репертоар – пак според народната традиция. Жените изпълняват своите женски песни, главно обредни, хороводни и специално за случая – седенкарски. Мъжката група пък свири на дрънките и един певец, най-често Сали, изпълнява дългите епически песни, запазени тук от стари времена.



Скоро жените запяват „Мори брезничанко!“, нещо като химн на групата, и къщата се оглася от звънките им гласове. Пеят акапелно, както е обичайно за женското пеене в традиционната култура, и с характерния пирински двуглас: една от певиците извиква, а останалите държат равен втори глас. Чуваме и образци от т. нар. старо пеене – присъщ за Брезница тип многоглас, при който двата гласа изпълняват успоредно различни разновидности на една и съща мелодия, като ту се сливат, ту се раздалечават. Или казано на местния диалект, едната води, а другата тера – т.е. търси, следва гласа на първата. Анифе Бекташ и Вайда Алим са единствените брезничанки, владеещи все още този сложен архаичен стил на пеене, който по своята културна значимост не отстъпва на пеенето на Бистришките баби и високото пеене от Сатовча, признати от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството.

Макар да съм фолклорист, и аз като повечето днешни хора най-често слушам музика през различни устройства: дори и при изпълненията на живо обикновено има микрофони и усилватели. Сега си давам сметка колко въздействащо звучи човешкият глас в естествения си вид. А дружното пеене и особените честоти на гласовете, резониращи помежду си, създават мощна вибрация, която сякаш усещам да трепти в слънчевия ми сплит. Песните следват една след друга, коя от коя по-красиви и звучни, разказващи с отдавна забравени думи чудни истории за хубави моми и луди-млади, за сладки копнежи и мечти, любовна мъка и раздяла, смърт от любов или от чужда завист.

Излюбил всичките моми
Докато жените правят паузи за кратка почивка, мъжете изваждат инструментите си, украсени с пъстри топки от прежда, вързани в края на грифа. Засвирват дружно, а Сали започва да реди епически песни. Те имат характер на речитатив, припяван монотонно под звука на струните, и разказват напоителни истории, например за страшния сън на Будимската кралица, който предсказал падането на Видинското царство под османска власт, или за приключенията на лудия гидия, който се похвалил, че е излюбил всичките моми – „и бялите българки, и дългокосите влахини, и църнооките циганки, и жълтоликите еврейки; и оджовата мома, и на бея двете, и на кадията трите, и кадийката – четири“. Някои от песните са толкова дълги, че траят по двайсетина минути и повече, та не всеки може да се научи да ги пее.



Всъщност ролята на епическия певец е много древна. В стари времена той е имал за задача да пази знанието за миналото на общността и да го припомня – най-често на празничната трапеза, по събори и панаири. Смята се, че през Средновековието подобни певци са живеели към владетелските дворове и са разказвали за воинските подвизи на своите покровители. Има данни, че много епически певци са били слепи, подобно на древногръцкия Омир. Може би слепотата е отваряла у тях сетива за невидимото, по пък е било и възможност за слепите да усвоят „занаят“, с който да се препитават. Затова родителите им ги давали в школи, където по-възрастните певци обучавали по-младите на епическото пеене. Известно е, че подобна школа е съществувала докъм началото на ХХ век в недалечното от Брезница село Добърско.

Забележително е, че вековната традиция на епическото пеене не се е загубила и до ден днешен в Брезница и древните певци имат свой наследник в лицето на Салих Буковян. Питам го как успява да запомни тези дълги текстове. Не знам – отговаря той с усмивка. – Често импровизирам. То си има схема на изграждане на самия стих. Благодарение на това, че баба ми ме отгледа, аз от нея приех и диалекта, който се използва във фолклора. Разбирам всяка една стара дума от песните, която повечето мои връстници вече не знаят какво означава. От баба научих стария език в цялост и затова мога да замествам, да размествам…



Междувременно песните на попрелката не спират и настроението се покачва. Част от певиците дори стават и въпреки малкото място в хола изиграват хоро. Това е характерното за Брезница тропанско òро: право хоро, в което се прави особен подскок – тропане – в един от тактовете. Освен това се оказва, че сред жените има и сладкодумни разказвачки, които предизвикват бурни смехове със своите блажни истории. Например историята за пералнята:
Едно младо семейство отишли на заведение. Убаво, ама тя била малко пъльничка, така дебеличка кат нас [весел кикот сред жените]. И засвири една убава музика, и тя иде при мъжа є и го моли да стане да играе. Пък той, като я гледа, и вика: „У, с тая пералня ша стана да ùграм!“. Срам го е било, че тя е била дебела. И тя си седне. Така-така, и пак засвири друга музика. На нея сърцето ù играе. Стане, покани мъжа си, пък той: „Стани ти играй! Аз с тая пералня не мога да играм“… Така два-три пъти го помолила да играят, той не ще. И така си отишли. И легнали. Той почнал да шънка, да я опина. Пък тя му рекла: „Слушай, човече! Яз в тая пералня ей тольчък парцал не мога да пèра. Пèри на ръка!“. И всички се заливат в бурен смях: и мъжете, и най-вече жените, че и гостите от София…

Към края на вечерта мъжката и женската група се събират наедно и започва общо пеене със съпровод от дрънките. Времето минава неусетно и малко след полунощ гостите започват да се разотиват. На изпроводяк леля Зейнепа раздава на всички за из път плодове, останали от попрелката. Към един тръгваме и ние, с ябълки и портокали в джобовете и сърца, препълнени с радост, музика и смях, с човешка топлина и близост...

Бунтът на Корница, Брезница и Лъжница
На следната сутрин имаме среща с мъжката група, за да може фотографът ни Добрин Кашавелов да ги снима на открито. За целта по идея на Сали предприемаме екстремно изкачване с джипа до Косиновата махала, откъдето се разкрива разкошна гледка към селото и околните пирински ридове, покрити все още с искрящо бели снегове.

Докато със Сали седим в колата и чакаме да се събере групата, се осмелявам да засегна една особено чувствителна и болезнена тема: насилствената смяна на имената на българите мюсюлмани в Родопите и Пиринско от тоталитарния режим през 1973 г. и бунтът на селата Корница, Брезница и Лъжница, които отказват да се подчинят. На 26 март 1973 г. части на тогавашната народна милиция и жандармерия пристигат на място, за да потушат протестите. По време на тези събития мнозина местни хора са пребити, измъчвани и впоследствие изселени, а петима са убити – двама от тях брезничани. От научни и медийни публикации знам за тези драматични събития, макар че и досега те не са широко известни и не се споменават в учебниците по история. Затова си мисля, че не бива да ги подминаваме с мълчание, а напротив – да ги осветляваме и да говорим за тях. Питам моя събеседник дали би искал да разкаже за т. нар. възродителен процес в Брезница.

Сали започва с това, че опитите за насилствено „покръстване“ датират още от 1913 г., когато в Брезница идвали военни, придружени от свещеник, и принуждавали местните да сменят вероизповеданието си: Тука са ги събрали на една ливада, почти в центъра е това място... Тук, в региона, всяка джамия има свои казани, които хората ги взимат и плащат наем, за да ги използват за сватби и мевлиди [помени]. Та са взели от джамията казаните и в тях са сварили свинско. И покръствайки ги, попът на всеки подавал да отхапе от свареното свинско, за да символизира отказа от исляма. Било е жестоко. Баба ми разправяше, тя тогава е била бебе… Било е страшно, но за тия събития българската история споменава само мимоходом.

Моят събеседник разказва още, че край селото има старо гробище – без паметници и надгробни плочи – където са погребани помаците, починали между 1912 и 1915 г., докато са били християни и поради това са погребани по християнски отделно от роднините си. В устни разкази е срещал откъслечни сведения и за работата на дружба „Родина“ в района на Брезница през 30-те години на ХХ в. Дружба „Родина“ е културно-просветна организация, учредена от българи мюсюлмани с център Смолян, съществувала между 1937 и 1947 г. С подкрепата на местните власти членовете на дружбата увещават населението в Родопите за смяна на турско-арабските имена, но без особен успех. През 60-те години има нов опит за преименуване на брезничаните мюсюлмани, този път от социалистическата власт, който отново се проваля.



През 70-те обаче тоталитарната държава е твърдо решена да „българизира“ окончателно и с всички средства българите мюсюлмани. Започва засилен натиск върху населението на Корница, Лъжница и Брезница, което оказва съпротива. През март 1973 г. се стига до сблъсъци. Сали разказва за тези мрачни времена по спомени на своите родители и съселяни: Тогава пак започва кампания за смяна на имената. Хората негодуват, не искат. Те пробват първо чрез политически и институционален натиск, но Корница и Брезница въстават, както и Рибново. Хората се вдигат на бунт. Разпространява се слух, че в Корница щял да дойде представител на властта, който да изслуша хората. И брезничани се организират и тръгват пеш, за да говорят с него. Между Брезница и Корница има пряк път, черен. И някъде по средата на пътя армията ги загражда и ги пребиват. Има двама убити. И сега не им знаят гробовете, няма останки от тях. Много мъже и жени са били пребити. Масово всички – каквото са могли, са бъхтали. На майка ми чичо є бил насинен целият и го завивали в овчи кожи. Тогава още е била силна народната медицина, а овчата кожа премахва кръвонасядания. Сложно е било времето…

Усещам болката в думите на Сали. Съзнавам, че травмата от т.нар. възродителен процес не може да бъде забравена лесно и ще се носи поколения наред, и дано с общия усилия, стъпка по стъпка, успеем след време да я изцелим. Изпитвам още по-силно уважение и топлота към хората от Брезница, които са запазили своята човечност и доброта въпреки преживяното насилие и натиск от държавата десетилетия наред. Благодарна съм, че ни приеха в домовете си като свои, отвориха сърцата си за нас и ни позволиха да станем част от тяхната пъстра, звучна и весела попрелка и от неповторимия им свят на неподправена радост и споделеност, които толкова ни липсват в напрегнатото градско ежедневие…



След като мъжката група изпълнява няколко песни на фона на снежния Пирин, а Добри завършва фотосесията, слизаме отново в центъра на Брезница за прощално кафе. Оказва се, че в селото има сватба и площадът се изпълва с буйно хоро. Под звука на тъпаните и зурните традиционните шарени шалвари и бели шамии се редуват с изтънчени премени и прически, излезли сякаш от страниците на модно списание. Но това е вече друга приказка, която чака да бъде разказана…




Статията е публикувана в Списание 8, бр. 5/2023 г.

Проектът „Бащино огнище“ се изпълнява от Списание 8 в сътрудничество с Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН и се финансира по програма „Култура“ на Столичната община за 2023 г. Медийни партньори са телевизия ТВ1 и платформата Village Life.

Месене на богородични хлябове Бащино огнище

Месене на богородични хлябове

Обредите в село Раждавица съживяват почитта към хляба. Замесването и изпичането са тайнство, в което участва кръг от посветени

Огън във водата Бащино огнище

Огън във водата

Най-силният ден от годината – Еньовден, е събрал най-магичните обреди и голямата почит към силите на природата

Тайнството на българските обичаи Бащино огнище

Тайнството на българските обичаи

Разгледайте фотоизложбата ни „Бащино огнище“

Кадри, запечатали българщина и сила Бащино огнище

Кадри, запечатали българщина и сила

Фотоизложбата „Бащино огнище“ ви очаква в градина „Кристал“ от 16 до 30 октомври

Старинни народни песни огласиха Етнографския музей в София Бащино огнище

Старинни народни песни огласиха Етнографския музей в София

На 18 октомври в Националния етнографския музей се проведе откриването на фотоизложбата „Бащино огнище“

Укротяване на природните стихии Бащино огнище

Укротяване на природните стихии

Обичаят Герман представлява „погребение“. Чрез оплакване се измолва милостта на силите, за да прекратят продължителна суша или да спрат унищожителна буря или градушка.

Като писано яйце! Бащино огнище

Като писано яйце!

Добре дошли в „Бащино огнище“ – новата рубрика на Списание 8