На попрелка в Брезница

В облачен и сивкав мартенски ден поемаме към гоцеделчевското село Брезница. Въпреки мрачното време настроението е бодро, защото отиваме на любопитно място: Брезница се смята за „малкото икономическо чудо на Югозапада“ и дори „селото на милионерите“ заради успешния бизнес и високия стандарт на местните хора.

Със своите близо 3500 жители Брезница е едно от най-големите села у нас. И макар че мнозина брезничани работят зад граница, те неизменно се връщат в родното си място и влагат спечелените пари. Обичайният за тази област поминък, производството на тютюн, отскоро е изоставен заради неизгодните условия на изкупуване и липсата на подкрепа от държавата. За сметка на това към момента в селото работят около 20 шивашки цеха, хранително-вкусови и дърводобивни предприятия, множество магазини, кафенета и фризьорски салони, които дават работа на местните хора. Тук безработни на практика няма. Близостта с гръцката и северномакедонската граница улесняват както пътуванията на брезничани, така и търговията. В училището учат към 400 деца, а в детската градина малките са над 200, като учителите са предимно от Брезница. Селото е със смесено население: около 80 души са православни християни, а останалите – българи мюсюлмани, които с достойнство наричат себе си помаци.

Църквата грее в бяло, а джамията е с позлатен обков
След близо 3-часово пътуване на югозапад пристигаме в Брезница, чиито къщи са накацали в полите на Пирин, по стръмните склонове от двете страни на р. Туфча, приток на Места. Веднага прави впечатление хубавият селски площад, където на една ръка разстояние се издигат църква и джамия, и двете ремонтирани наскоро със средства на общината. Църквата грее в бяло, а джамията е покрита с позлатен обков и бляскавият є силует напомня за приказките от 1001 нощ. Вероятно Брезница е единственото село, което си има вилна зона: брезничани обичат да почиват сред боровата гора и да се разхождат по пиринските пътеки. Недалеч от местността Чарка могат да се видят природни забележителности – трите Брезнишки езера и водопадът на р. Туфча, които имат възможност за бъдещо развитие на туризъм в този край.

Система от знаци
И ние сме любопитни да видим тези природни красоти, но ще го оставим за друг път. Нямаме време за губене, защото сме поканени на брезнишка седянка или попрелка, както я наричат тук – един забравен вече обичай, оцелял сякаш по чудо в този край въпреки безбройните изкушения на глобалната ера. В миналото седенките се „кладели“ най-вече през есента и зимата, когато хората не са заети с полски труд. Жените се събирали да помогнат на домакинята да свърши определена домашна работа – например ронене на царевица, чистене на боб или подготовка на моминия чеиз. Понякога пък всяка си носела ръкоделие от вкъщи – вълна за чепкане, прежда за намотаване или хурка и вретено за предене. От последното идва и самото име попрелка, което използват в Брезница и до днес. Най-вълнуващи обаче били седенките, на които се събират моми и момци. Те давали възможност на младите да се видят и опознаят, да се ухажват. За целта имало цяла система от знаци: влюбеният момък сядал до изгората си, помагал є в работата, подавал є ябълка, гледал да открадне китката є. Момите пеели седенкарски песни, а ергените пригласяли с гайди и кавали. Изпълнявали се и припевки – кратки шеговити песнички, в които се свързвали имената на двамата влюбени и така се обявявало на всеослушание, че те се любят, лъжат или галят, т. е. харесват се и искат да се вземат.

Майстор на дрънката
Имаме възможност да присъстваме на истинска брезнишка попрелка благодарение на Салих Буковян – отдавнашен приятел, даровит певец на епически песни и изкусен дрънкалèц, което ще рече майстор на дрънката. Това е музикален инструмент, старинна разновидност на тамбурата с две струни, на която мъжете от този край свирят поколения наред. Сали работи като счетоводител, но голямата му страст е фолклорът. Дълги години записва както народни песни, така и вярвания, обичаи и разкази от родното си село; събира носии и музикални инструменти. Издирва местни песни и хорà, участва в научни конференции и публикува статии в академични издания. Пак той е основният организатор на Международния фолклорен събор „Фолклорни пътеки“ в Брезница. Първото му издание е през 2017 г. и оттогава се провежда всяка есен с изключение на карантинните 2020 и 2021 г.

През 2016 г. Сали основава фолклорната формация „Брезничанки“. Самодейната група за местна народна музика започва като трио, а днес наброява около 20 жени и вече печели успехи и награди у нас и в чужбина. От 2018 г. към формацията се създава и мъжката група „Брезничани“, след като към Сали се присъединява още един дрънкалец, Шабан Косин, а в последно време и братовчедите Тахир, на 17, и Мохамед, на 11 г. Момчетата носят музиката в кръвта си, та затова се учат бързо и вече участват в концерти.

Именно „Брезничанките“ и „Брезничаните“, заедно с още няколко близки на семейство Буковян, са на нашата седянка – пък и те са си все род`а, както ми обясняват малко по-късно. Този път събирането е в наша чест, но не е възстановка на забравен обичай. Напротив, брезничани продължават да правят своите попрелки през есента и зимата, извън месеца Рамазан, когато всякакви веселби са забранени, и преди сезона на усиления земеделски труд. Младите вече по-рядко се вестяват на тези сбирки, но затова пък по-възрастните още тачат старите обичаи.

И така, в дома на Салих Буковян и неговите родители Зейнепа и Ибрахим ни посрещат топло и сърдечно, като скъпи гости. Влизаме в просторен хол на приземния етаж, а подът е застлан специално за седянката нашироко, на дебело, както ни обяснява Зейнепа. Поднасят ни ароматно кафе и мохабетът потръгва. Сали и Ибрахим ни разказват за миналото на Брезница. Оказва се, че мястото на днешното село се е обитавало от дълбока древност от римляни и траки. Първите данни са от османските регистри от ХV век. В средата между тези поселения се издигал величествен бряст, който хората почитали като свещено дърво и се събирали край него за сборове и панаири. Именно от този бряст Брезница получила името си...

Картини от цветна прежда
Скоро започват да пристигат първите гостенки и сумракът на стаята се изпълва с ярките багри на техните шалвари, елеци, чорапи и ръчно плетени шарени терлици – истински малки картини, създадени от цветна прежда. Белите шамии, поръбени с пъстри биета и мъниста и вързани по особен начин, придават на лицата им нежност и мекота. Това облекло не е заради нас – всички по-възрастни жени от Брезница го носят в ежедневието си. Жените се поздравяват с весели възклицания, с прегръдки и целувки. Представят се и на нас, непринудено и с усмивка. Имената им звучат напевно, като на героини от старинна песен: Анифе, Найле, Вайда, Салейка, Авà, Фàтме… Всички насядат в кръг и става необичайно уютно, усещането е за приятелство, близост и подкрепа. Сещам се за женските кръгове, които напоследък са толкова модерни в ню ейдж средите и където жените се събират, за да се подкрепят и да „повдигат“ женската си сила. Това, което се случва около мен, е истински женски кръг, образуван естествено и неподправено в руслото на традиционната култура.

Не мога да не спомена и за приказната трапеза. Освен приготвеното от домакинята всяка от гостенките носи лакомство и така масата бързо се отрупва с всевъзможни домашни благини: малки мекици, които тук наричат лакýми, кифлички със спанак, шишкава баница с праз (понеже е дебела и мазничка), реване, сладка баница, подобна на баклава, плодове и пуканùци (пуканки) – понеже „не може седянка без пуканици“. Сред местните специалитети се откроява пиперкяво сирене: специфично кремообразно сирене, което се приготвя наложено заедно с пресни чушки и саламура в глинен съд. Да, напомня за сръбската паприка у павлаци, но е различно на вкус. В Брезница то се смята за деликатес и се нарича агòвско сирене – подходящо за агù, т. е. господарско. Поднася се с домашни варени кòмбаре (картофи). Сред това изобилие се чувствам като Емил от Льонеберя на коледното угощение в Катхулт и едвам успявам да опитам от всичко.

Сложен архаичен стил на пеене
Междувременно на попрелката е пристигнала и мъжката група: тримата дрънкалци Шабан, Тахир и малкият Мохамед, и няколко близки на семейството мъже и момчета. По стар обичай те се настаняват отделно от жените – в трапезарията, която е свързана към хола с отворена арка. Така двете групи се виждат и чуват, но все пак запазват своята обособеност. Мъжкият и жен
ският „кръг“ имат и отделен репертоар – пак според народната традиция. Жените изпълняват своите женски песни, главно обредни, хороводни и специално за случая – седенкарски. Мъжката група пък свири на дрънките и един певец, най-често Сали, изпълнява дългите епически песни, запазени тук от стари времена.

Скоро жените запяват „Мори брезничанко!“, нещо като химн на групата, и къщата се оглася от звънките им гласове. Пеят акапелно, както е обичайно за женското пеене в традиционната култура, и с характерния пирински двуглас: една от певиците извиква, а останалите държат равен втори глас. Чуваме и образци от т. нар. старо пеене – присъщ за Брезница тип многоглас, при който двата гласа изпълняват успоредно различни разновидности на една и съща мелодия, като ту се сливат, ту се раздалечават. Или казано на местния диалект, едната води, а другата тера – т.е. търси, следва гласа на първата. Анифе Бекташ и Вайда Алим са единствените брезничанки, владеещи все още този сложен архаичен стил на пеене, който по своята културна значимост не отстъпва на пеенето на Бистришките баби и високото пеене от Сатовча, признати от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството.

Макар да съм фолклорист, и аз като повечето днешни хора най-често слушам музика през различни устройства: дори и при изпълненията на живо обикновено има микрофони и усилватели. Сега си давам сметка колко въздействащо звучи човешкият глас в естествения си вид. А дружното пеене и особените честоти на гласовете, резониращи помежду си, създават мощна вибрация, която сякаш усещам да трепти в слънчевия ми сплит. Песните следват една след друга, коя от коя по-красиви и звучни, разказващи с отдавна забравени думи чудни истории за хубави моми и луди-млади, за сладки копнежи и мечти, любовна мъка и раздяла, смърт от любов или от чужда завист.

Излюбил всичките моми
Докато жените правят паузи за кратка почивка, мъжете изваждат инструментите си, украсени с пъстри топки от прежда, вързани в края на грифа. Засвирват дружно, а Сали започва да реди епически песни. Те имат характер на речитатив, припяван монотонно под звука на струните, и разказват напоителни истории, например за страшния сън на Будимската кралица, който предсказал падането на Видинското царство под османска власт, или за приключенията на лудия гидия, който се похвалил, че е излюбил всичките моми – „и бялите българки, и дългокосите влахини, и църнооките циганки, и жълтоликите еврейки; и оджовата мома, и на бея двете, и на кадията трите, и кадийката – четири“. Някои от песните са толкова дълги, че траят по двайсетина минути и повече, та не всеки може да се научи да ги пее.

Всъщност ролята на епическия певец е много древна. В стари времена той е имал за задача да пази знанието за миналото на общността и да го припомня – най-често на празничната трапеза, по събори и панаири. Смята се, че през Средновековието подобни певци са живеели към владетелските дворове и са разказвали за воинските подвизи на своите покровители. Има данни, че много епически певци са били слепи, подобно на древногръцкия Омир. Може би слепотата е отваряла у тях сетива за невидимото, по пък е било и възможност за слепите да усвоят „занаят“, с който да се препитават. Затова родителите им ги давали в школи, където по-възрастните певци обучавали по-младите на епическото пеене. Известно е, че подобна школа е съществувала докъм началото на ХХ век в недалечното от Брезница село Добърско.

Забележително е, че вековната традиция на епическото пеене не се е загубила и до ден днешен в Брезница и древните певци имат свой наследник в лицето на Салих Буковян. Питам го как успява да запомни тези дълги текстове. Не знам – отговаря той с усмивка. – Често импровизирам. То си има схема на изграждане на самия стих. Благодарение на това, че баба ми ме отгледа, аз от нея приех и диалекта, който се използва във фолклора. Разбирам всяка една стара дума от песните, която повечето мои връстници вече не знаят какво означава. От баба научих стария език в цялост и затова мога да замествам, да размествам…

Междувременно песните на попрелката не спират и настроението се покачва. Част от певиците дори стават и въпреки малкото място в хола изиграват хоро. Това е характерното за Брезница тропанско òро: право хоро, в което се прави особен подскок – тропане – в един от тактовете. Освен това се оказва, че сред жените има и сладкодумни разказвачки, които предизвикват бурни смехове със своите блажни истории. Например историята за пералнята:
Едно младо семейство отишли на заведение. Убаво, ама тя била малко пъльничка, така дебеличка кат нас [весел кикот сред жените]. И засвири една убава музика, и тя иде при мъжа є и го моли да стане да играе. Пък той, като я гледа, и вика: „У, с тая пералня ша стана да ùграм!“. Срам го е било, че тя е била дебела. И тя си седне. Така-така, и пак засвири друга музика. На нея сърцето ù играе. Стане, покани мъжа си, пък той: „Стани ти играй! Аз с тая пералня не мога да играм“… Така два-три пъти го помолила да играят, той не ще. И така си отишли. И легнали. Той почнал да шънка, да я опина. Пък тя му рекла: „Слушай, човече! Яз в тая пералня ей тольчък парцал не мога да пèра. Пèри на ръка!“. И всички се заливат в бурен смях: и мъжете, и най-вече жените, че и гостите от София…

Към края на вечерта мъжката и женската група се събират наедно и започва общо пеене със съпровод от дрънките. Времето минава неусетно и малко след полунощ гостите започват да се разотиват. На изпроводяк леля Зейнепа раздава на всички за из път плодове, останали от попрелката. Към един тръгваме и ние, с ябълки и портокали в джобовете и сърца, препълнени с радост, музика и смях, с човешка топлина и близост...

Бунтът на Корница, Брезница и Лъжница
На следната сутрин имаме среща с мъжката група, за да може фотографът ни Добрин Кашавелов да ги снима на открито. За целта по идея на Сали предприемаме екстремно изкачване с джипа до Косиновата махала, откъдето се разкрива разкошна гледка към селото и околните пирински ридове, покрити все още с искрящо бели снегове.

Докато със Сали седим в колата и чакаме да се събере групата, се осмелявам да засегна една особено чувствителна и болезнена тема: насилствената смяна на имената на българите мюсюлмани в Родопите и Пиринско от тоталитарния режим през 1973 г. и бунтът на селата Корница, Брезница и Лъжница, които отказват да се подчинят. На 26 март 1973 г. части на тогавашната народна милиция и жандармерия пристигат на място, за да потушат протестите. По време на тези събития мнозина местни хора са пребити, измъчвани и впоследствие изселени, а петима са убити – двама от тях брезничани. От научни и медийни публикации знам за тези драматични събития, макар че и досега те не са широко известни и не се споменават в учебниците по история. Затова си мисля, че не бива да ги подминаваме с мълчание, а напротив – да ги осветляваме и да говорим за тях. Питам моя събеседник дали би искал да разкаже за т. нар. възродителен процес в Брезница.

Сали започва с това, че опитите за насилствено „покръстване“ датират още от 1913 г., когато в Брезница идвали военни, придружени от свещеник, и принуждавали местните да сменят вероизповеданието си: Тука са ги събрали на една ливада, почти в центъра е това място... Тук, в региона, всяка джамия има свои казани, които хората ги взимат и плащат наем, за да ги използват за сватби и мевлиди [помени]. Та са взели от джамията казаните и в тях са сварили свинско. И покръствайки ги, попът на всеки подавал да отхапе от свареното свинско, за да символизира отказа от исляма. Било е жестоко. Баба ми разправяше, тя тогава е била бебе… Било е страшно, но за тия събития българската история споменава само мимоходом.

Моят събеседник разказва още, че край селото има старо гробище – без паметници и надгробни плочи – където са погребани помаците, починали между 1912 и 1915 г., докато са били християни и поради това са погребани по християнски отделно от роднините си. В устни разкази е срещал откъслечни сведения и за работата на дружба „Родина“ в района на Брезница през 30-те години на ХХ в. Дружба „Родина“ е културно-просветна организация, учредена от българи мюсюлмани с център Смолян, съществувала между 1937 и 1947 г. С подкрепата на местните власти членовете на дружбата увещават населението в Родопите за смяна на турско-арабските имена, но без особен успех. През 60-те години има нов опит за преименуване на брезничаните мюсюлмани, този път от социалистическата власт, който отново се проваля.

През 70-те обаче тоталитарната държава е твърдо решена да „българизира“ окончателно и с всички средства българите мюсюлмани. Започва засилен натиск върху населението на Корница, Лъжница и Брезница, което оказва съпротива. През март 1973 г. се стига до сблъсъци. Сали разказва за тези мрачни времена по спомени на своите родители и съселяни: Тогава пак започва кампания за смяна на имената. Хората негодуват, не искат. Те пробват първо чрез политически и институционален натиск, но Корница и Брезница въстават, както и Рибново. Хората се вдигат на бунт. Разпространява се слух, че в Корница щял да дойде представител на властта, който да изслуша хората. И брезничани се организират и тръгват пеш, за да говорят с него. Между Брезница и Корница има пряк път, черен. И някъде по средата на пътя армията ги загражда и ги пребиват. Има двама убити. И сега не им знаят гробовете, няма останки от тях. Много мъже и жени са били пребити. Масово всички – каквото са могли, са бъхтали. На майка ми чичо є бил насинен целият и го завивали в овчи кожи. Тогава още е била силна народната медицина, а овчата кожа премахва кръвонасядания. Сложно е било времето…

Усещам болката в думите на Сали. Съзнавам, че травмата от т.нар. възродителен процес не може да бъде забравена лесно и ще се носи поколения наред, и дано с общия усилия, стъпка по стъпка, успеем след време да я изцелим. Изпитвам още по-силно уважение и топлота към хората от Брезница, които са запазили своята човечност и доброта въпреки преживяното насилие и натиск от държавата десетилетия наред. Благодарна съм, че ни приеха в домовете си като свои, отвориха сърцата си за нас и ни позволиха да станем част от тяхната пъстра, звучна и весела попрелка и от неповторимия им свят на неподправена радост и споделеност, които толкова ни липсват в напрегнатото градско ежедневие…

След като мъжката група изпълнява няколко песни на фона на снежния Пирин, а Добри завършва фотосесията, слизаме отново в центъра на Брезница за прощално кафе. Оказва се, че в селото има сватба и площадът се изпълва с буйно хоро. Под звука на тъпаните и зурните традиционните шарени шалвари и бели шамии се редуват с изтънчени премени и прически, излезли сякаш от страниците на модно списание. Но това е вече друга приказка, която чака да бъде разказана…

Статията е публикувана в Списание 8, бр. 5/2023 г.