Д-р Робърт Мелило: Всяко дете заслужава шанс за велик живот

- В началото на 90-те години започнах да изследвам мозъка. Спомням си една вечер през 1995 г. Цял ден бях в кабинета си с пациенти, прибрах се вкъщи много изморен. Там беше съпругата ми Каролин заедно с друга жена, която беше видимо разстроена. Жена ми се обърна към мен и каза: „Това е Дениз. Синът ù има хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието. Опитала е всичко, но нищо досега не е помогнало – терапии, медикаменти – нищо“. Дениз беше дошла при мен, защото се чувстваше в безизходица и търсеше алтернатива. Изслушах историята ù. Стана ми тъжно за нея. Но в същото време помолих жена си да поговорим насаме. Казах ù, че нямам време за това – работя в офис с пациенти, преподавам в университет и просто няма да успея. А тя ме погледна и каза: „Тази жена изпитва силна болка. И нещо в мен ми казва, че ти можеш да ù помогнеш.“ Доверих се на съпругата си и се съгласих. Бях добре запознат с проблематиката на мозъка, но нямах представа какво представлява самият синдром на хиперактивност. 

Два дни по-късно с Каролин бяхме извикани в училището на 5-годишния ни син. Учителката ни каза, че той има синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Трудно задържа концентрацията си в клас и е много разсеян. Това беше моментът, когато нещата станаха прекалено лични за мен. Като родител и човек, който се занимава с неврологични заболявания, бях засрамен. Почувствах се като ужасен баща, защото не бях забелязал това в собственото си дете, а трябваше тази жена да ми го покаже. Приех този момент за важно послание. Тогава взех решение, че ще посветя живота си на това да намеря отговор за моя син, за сина на Дениз и за другите деца като тях. 

- Използвах всяка свободна минута, за да изследвам мозъка, прекарвах часове в библиотеката, четях проучвания. След няколко години се свързах с други изследователи, които имаха идея какво представлява синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност. И докато провеждахме изследванията, аз стигнах до извода, че това се причинява от дисбаланс между двете мозъчни полукълба – основният проблем е, че дясното е по-малко развито, а лявото е свръхразвито. 

Проучванията до онзи момент показваха, че всички деца, които страдат от това, имат „небалансирано развити умения“ (една част от тях са неразвити, а други са свръхразвити). Например тези деца са изключително интелигентни, но пък много изостават в друга сфера. Започнах да изследвам кои са областите, в които децата са много добри. Всички те се оказаха свързани с лявото полукълбо на мозъка. А за недостатъчно развитите умения отговаря дясното полукълбо.

- Да, цел на програмата е преодоляването на синдрома на функционалното откъсване (СФО) – основен проблем при повечето случаи на умствени увреждания и поведенчески разстройства. Има един основен въпрос: „Какво всъщност се случва в мозъка на дете с аутизъм, хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието,  дислексия и т.н., и как създава проблемите, които виждаме?“. Всеки път, когато водя лекция на група професионалисти или родители, това е първият въпрос, който им задавам. Моля ги да вдигнат ръце, ако смятат, че могат да ми кажат какво се случва в мозъка на детето. Почти винаги никой не вдига ръка.

Всъщност абсолютно всичко, което научаваме, е благодарение на мозъка, включително социалните умения, емоционалното приемане, невербалната комуникация, цялостното поведение. Поради това трудностите при учене могат да приемат различни форми. В някои случаи те включват невъзможност да се запамети академична информация, среща се трудност при четене, запаметяване на факти и цифри, математически проблеми и т.н. Но в други случаи те включват неспособността да се научат социални умения, разпознаване на емоции, контрол на вниманието и поведението. 

В програмата „Брейн баланс“ започваме с проверка на силните и слабите страни на детето, съобразена с неговата възраст и образование. Изследваме моторните функции – зрение, обоняние, баланс, слух. Тестваме когнитивните и академични умения (четене, писане, смятане). Създаваме една цялостна картина. Така разбрахме, че абсолютно всяко дете е различно. Постепенно научихме, че дисбалансът в мозъка води до дисбаланс и в останалите системи – хормоналната, имунната, защитните функции. Появяват се алергии, екземи и хронични болести. 

- Когато публикувах „Откъснати деца“, в нея имаше над 5000 научни медицински референции. Веднага беше използвана в медицински университети и психологически програми, получи висока оценка и е препоръчвана от едни от най-големите критици. Активно си сътруднича с международни изследователски лаборатории. 

За по-традиционно настроените лекари моята книга е нещо твърде ново и са скептични. Въпреки това аз продължавам да правя още изследвания, да публикувам статии. Миналото лято участвах в конференция на Оксфордския университет. А в момента учени от „Харвард Медикъл Скул“ правят изследвания на мозъка, които потвърждават моята теория. Очаква се официално докладът им да излезе следващата година. Смятам, че той ще промени световния поглед върху менталното здраве. 

- Повечето традиционни лечения се опитват да подобрят определено умение, независимо дали то е академично, двигателно, сензитивно или поведенческо. Те обикновено се занимават само с парче от общия пъзел. Никога не питат защо това умение е недостатъчно развито и какво общо има с всички останали умения, които също липсват?

Нашият подход всъщност признава, че всички симптоми на аутизъм се произвеждат от мозъка, не само от академични, когнитивни, поведенчески, социални или емоционални проблеми, но и от всички метаболитни. Мозъкът контролира всичко – и храносмилателната, и имунната система. Той отговаря за способността на организма да се бори с инфекциите и да изчисти токсините от тялото. В този сценарий мозъкът първо причинява всички тези проблеми, след което те от своя страна също оказват отрицателно въздействие върху самия мозък и така се допринася за сериозността на проблема. А истината е, че когато коригираме първичния проблем в мозъка, всички останали симптоми изчезват. 

- Ако мозъкът не функционира правилно, храносмилателната система също не работи добре – не произвежда нужните ензими. Така дори да се хранят със здравословна храна, да приемат необходимите витамини, тези деца не могат да ги усвоят правилно. Не могат химически да преработват протеините, например глутена и казеина. Това са най-трудно смилаемите протеини за всеки човек, но ако при някого липсват и нужните ензими, задачата става още по-сложна. Може да се стигне до чувствителност към отделни продукти, които на практика са полезни, но тялото просто реагира към тях чрез „раздразнение“ на мозъка, което води до поведенчески промени - проблеми със съня, агресивност, трудна концентрация. Но когато подобрим работата на мозъка, се наблюдава, че храносмилателната система също се подобрява. 

В книгата си уча родителите как да разпознават към кои храни децата им са свръхчувствителни. Описал съм 10 отделни продукта, които представляват 90% от тези, към които се проявява раздразнителност (вижте карето на предишната страница). Идеята е родителите да ги премахнат от менюто на детето за минимум 4 или 5 седмици. А след това една по една да ги вкарат отново в хранителния режим, за да могат да разберат дали този продукт влияе положително, или отрицателно. Важно е да наблюдават поведението му преди и след консумацията. Ако отстранят храната и поведението се подобри, а после я върнат и поведението се влоши – значи не трябва да бъде консумирана. И когато мозъкът започне да работи правилно, биха могли да върнат в менюто отново храната и тя вече няма да създава предишните проблеми. Важно е да се знае, че диетата помага, но ако не се работи върху самия мозък и неговото балансиране, проблемът няма да изчезне. 

- Без съмнение най-важното е движението – излизането навън, играта с други деца. В САЩ това почти го няма. Наскоро с моята съпруга посетихме Барселона. За нас беше много впечатляващо да видим цели семейства, които карат заедно колела или се разхождат в парковете. А вечер в ресторантите децата сядаха до родителите си и разговаряха помежду си. В Америка тази гледка не се вижда често. Обикновено вниманието на децата е заето от техните телефони. Твърде вглъбени са в тях. Не излизат. Не спортуват. Телефоните и телевизорите са се превърнали в техни бавачки. Най-важното е родителите да сведат използването на подобни технологии до минимум, особено при тези под 6-годишна възраст. Съветът ми към тях е да прекарват повече време с децата си, да общуват, да излизат заедно, да се разхождат. Това развива социалните им умения. А и вярвам, че липсата на физическа активност има много общо с тази епидемия от разстройствата, за които говорим.